Казват, че единствената вечна любов е неосъществената. Любов за млади души, които почти са се сраснали и ако това е метафора, те биха опитали буквално да я приложат. Събитията обаче се завъртат по такъв начин, че те се разделят, живеят в различни градове и вече нямат нищо общо нито в професионален, нито в личен план. Срастването остава единствено някъде там, дълбоко заровено и приспано в тяхната психика, отвъд времето и онова, което изпълва живота им в момента. Емоционална бомба със закъснител.



       Филмът „Като забравиш юли“ на босненската режисьорка Сара Радусинович ни въвлича в историите на двама стари приятели Тара (Йелена Яндрич) и Игор (Емир Фейзич), които на пръв поглед нямат допирна точка отвъд общото им родно място. Тя е успешен сценарист в Белград, а той безработен баща на две деца в малкото босненско градче Требине. Случайната им среща отключва непредвидени и неконтролируеми спомени от тяхната младежка любов. Но не е ли твърде късно за това?



       Двамата не са нито антиподи, нито пък сродни души, както вървят обичайните клишета. В дадения момент, те са направо от различни планети. След цял ден прекаран с няколкогодишната му дъщеря, Игор пуши цигари и пие бира у дома. Жена му се прибира и ругае неработещия асансьор, в съседната стая бебето реве. В същия момент Тара се намира в моден белградски клуб заедно с приятеля си, известен сръбски актьор, след премиера на последния му филм. Пият питиета и купонясват. На излизане папараците ги сгащват, а Игор гледа кадри за това по телевизията. Посвоему, и двамата са попаднали във въртележката на житейските си избори, а магическият реализъм на младешките години изглежда като далечна мечта, чиято действителност все повече им убягва.



       Ставаме свидетели на мъж и жена, които са поели по коренно различни пътища в живота си, и макар и усмивката на лицето им да е останала, изглеждат посвоему изморени и отегчени от своето ежедневие. Той се е озовал в семейното гнездо с присъщата му сигурност и тревоги, а тя се е впуснала в светския живот, често характеризиращ се с липса на дълбочина и повърхностни социални взаимоотношения. В пълната си несъвместимост, техният интимен свят е започнал да си прилича. Загубата на физическа близост с партньора в брака, свикването с него, липсата на страст и спонтанност е подобно на плъзгането по плоскостта на чистия хедонизъм, моментното задоволяване на удоволствията и страха от по-сериозно обвързване. И двете състояния могат да се превърнат в успешно лекарство против щастие, в празнота и липса на смисъл и цел в живота.  А кога са били истински щастливи за последно? По време на филма се прокрадват кадри от едно пътешествие, което Тара и Игор са направили преди цели десет години до плажовете на Черна Гора. Дали това е някаква далечна илюзия, сладка носталгия или пък мигът, който те са пропуснали да хванат и да опитат да продължат във времето. А какъв щеше да е резултатът? Дали нямаше да се озоват в същата ситуация ако бяха останали заедно? Вече не са на по двайсет години и като че ли и двамата си дават сметка за амбивалентната природа на човешките взаимоотношения. Разумът обаче има твърде малък дял в акциите на страстта.     



       Паралелът между двете песни – в клуба, когато Тара е с Борис, своя актьор-звезда, и впоследствие на училищните скамейки с Игор, образуват чувствения и смислов антагонизъм във филма. Първата е на модерната сръбска инди-рок банда „Буч Касиди“ и в нея се пее: „няма любов в клуба, няма любов на улицата“. Сякаш между бийта на музиката, лъскавите дрехи, добрите обноски и скъпите коктейли прозира празнотата на взаимоотношенията и липсата на същинска привързаност и близост. От друга страна, вече класическото парче на култовата босненска рок-банда „Биело Дугме“, която е дала и заглавието на филма, подхваща и тялото и душата на Тара, за да може тя да затанцува, да залитне и да попадне в прегръдката на Игор. Песента ги връща в младостта, а младостта не признава отговорности и забрани.



       Моментът, в който те се прибират от романтичната си забрава и крайпътното магазинче се оказва затворено, обобщава действителното положение на нещата. Събитията са необратими. Връзката между тях е невъзможна, но не и любовта. Тя няма общо с битовизмите на взаимоотношенията. Разбира се, пред тях сякаш остава изборът, но истината е, че той е взет още преди десет години. Тара има купища пропуснати повиквания, а Игор две деца и жена, които го чакат вкъщи. Дали съжаляват? По-скоро за първи път от години изпитват всепоглъщащи емоции с цялата сплав от радост и болка, от вдъхновение и отчаяние, а останалото е морал, но както добре знаем в любовта и във войната, за добро или не, подобни съображения често отпадат. Те са си припомнили какво е да си истински жив и отдаден на момента, а сега следва да се завърнат обратно, всеки в собствената си реалност. Тук няма място за съдене.



       „Като забравиш юли“ е студентски проект за режисьорката. Прави впечатление търсенето на психологическа автентичност и емоционална откровеност. Липсват престореността и театралниченето, които биха съсипали филма. Виждаме двама души, които „оглупяват“ при срещата си и им симпатизираме отвъд етическите съображения. Филмът е разделен в триптих, който добре структурира сюжетната линия. Така е избегнат рискът действието да се проточи твърде много, понеже историята някак го предполага. Ако имам някаква критика, то това е, именно в тази насока. Дали пък това не е фабула, която има нужда от пълнометражен формат, за да може да разгърне персонажите в цялост? Трудно ми е да си представя какво точно ще е обяснението пред техните партньори и как би се развило действието нататък, но може би именно в това е чарът от избора разказът да е затворен в късометражна форма.