В света на кинокритиката съществува един не изцяло разрешен дебат – как е редно да се нарича филм, създаден по литературно произведение? Адаптация или екранизация? Първият термин подчертава по-скоро авторската преработка на първоначалния материал, докато вторият набляга на достоверното и точно пресъздаване. Но така или иначе, това са два различни метода на работа с литературния първоизточник, тъй като независимо от избрания подход при трансформацията от вербално във визуално неминуемо се получават пречки, изменения и допълнения. В този ред на мисли Бели слонове на Тодор Димитров не е нито изцяло адаптация, нито напълно екранизация на Хълмове като бели слонове от Ърнест Хемингуей. Историята, колкото и имплицитно, сбито да е представена тя в разказа, е почти изцяло променена. От нея са запазени по-скоро елементи (части от диалога, американецът, влаковете, хълмовете), отколкото някаква сюжетна линия. От друга стана обаче е запазено ядрото, обектът на вълненията  на персонажите. Всъщност, дословното прехвърляне на един литературен текст върху екрана сякаш обезсмисля създаването на филм, а и изглежда е невъзможно. Това, което действително може да се пресъздаде при промяната от едно изразно средство към друго са най-вече духът, зарядът, усещането и сърцевината на една история; специфичният артистичен стил и метод на оригинала.

 

Впрочем, лаконичността в текстовете на Хемингуей е напълно съзнателно търсена техника на писане. В началото на 20-те години на миналия век, той разработва така наречената теория на айсберга (теория на пропуска). В най-общи линии тя гласи, че една история е още по-интензивна и автентична, не ако е напълно изчерпателна, обстоятелствена и гръмка, а по-скоро, когато на повърхността е изразена само малка част от цялото, най-същественото, а всички подробности са оставени в сферата на загатнатото, имплицитното, подразбиращото се между редовете. Накратко – въобще да не се, или минимално да се, назовава онова, което читателят иска да знае, види, прочете. До един момент диалогът и мислите на персонажите в Бели слонове се придържат убедително към оригиналните намерения в този смисъл, докато в последната част на филма, по-скоро излишно, не се разкрива какъв е източникът на напрежението. А защо излишно? Още в началото на филма имаме кадър, в който жената поглажда корема си, който е напълно достатъчен. Няма нужда от думи. Репликите добавени в края на филма, като че отслабват ефекта на непознатата предистория, на онова, което само автора знае, а зрителите могат единствено да предполагат, на вътрешната драма на двойката герои.

 

Въпреки това, в чисто визуално отношение филмът е силно въздействащ. Черно бялата камера поставя на преден план антагонизма между мъжът (Нейтън Купър) и жената (Костадинка Аратлъкова). Тя в светло, той в тъмно облекло. Силните контрасти на кадрите, силуетите им, всичко предварително ни подготвя за невъзможността те двамата да стигнат до съгласие, да се разберат, да продължат заедно. Още на това ниво се открива идеята за трети скрит елемент, който вместо да ги обедини, ги е разделил веднъж завинаги. На екрана се появява само още един цвят – червеното – като символ на скритата агресия към „неотложната работа“ на мъжа, ужаса от предстоящия избор, изпразнените от съдържание уверения в любов и безвъзвратното емоционално отдалечаване. И всичко това завладяващо и водещо до ситуацията, в която двама души вървят от двете страни на шосето като две паралелни линии, които са насочени в една посока, но които никога повече няма да се пресекат.