За какво ти е вечността, ако няма с какво да я запълниш? Към средата на филма “XVII” един бизнесмен, оплетен в пика на своето емоционално изтощение, отдава безпътицата си на “вечност, която не мо[же] да понас[я]”. С намигване към замесените в прочутата кариерна въртележка на “Не работя, за да живея; живея, за да работя”, режисьорът Ради Стоянов ни представя лента на противоположностите и то не само чрез паралелизъм на двамата главни герои, а и чрез повествование, което граничи едновременно с кошмара и с най-сладкия сън.



Даниел Александров (в ролята — Васил Пенев) подписва договор при влизането си в негостоприемен и студент на вид луксозен хотел. Макар че условията на договора остават скрити от нас, разбираме, че към дестинацията го тегли поредица от събития и грешни решения, довела го до безпрецедентно отчаяние на духа, тялото и святото у него. Навиците, стерилната дисциплина и обсесивно-компулсивното му отношение към личните вещи са все още налице и трудни за изкореняване, когато той се запознава с друг гост на хотела — Моника (Ели Колева).

 

Вегетарианката с мисия да спаси всичко хвъркато, а предполагаме и млекопитаещо, както и люспесто, постепенно изцерява Даниел, като му връща апетита към живота извън пределите на материалното и хищническото.

Когато Моника пита Даниел дали той би искал да играе на прасе, допълнително се вкарва и идеята за свинята, готова за заколение. Въпреки че мъжът отказва, при крайната равносметка именно той се оказва жертвата.

 

Но дали наистина е жертва? По интригуващ начин “XVII” обръща кръговрата или поне разбирането за това кой вид е по-силният, като също превръща Даниел в птица и за кратко го изтегля обратно към смисления живот. Изпълнен с обикновена радост от съществуването в съюз с живата природа, той може би се поддава на уязвимост според традиционни разбирания, но вътрешната чистота на духа му в този момент го прави по-силен и от най-опасния див звяр.



Лично аз откривам три интерпретации на “XVII”: 1) по-слабият вид, в случая Моника, успява да надвие хищника; 2) хищникът попада в клетката на собствения си вид, след като управителят, в облика на господар на джендема, също е хищник; 3) именно в трансформацията си към жертвена твар човекът, оставил зад себе си нрава на грабител, всъщност е най-щастлив, дори и да свърши като основно ястие на масата. Предполагам, че филми с достатъчно свобода на символиката като този позволяват на зрителя да избере какво послание да прозре за себе си.

 

“XVII” изцяло би могъл да се помести в жанра на магическия реализъм, въпреки че в действителност магически елементи  липсват.

Усещането за магически реализъм се подсилва и от концепцията за “the uncanny”, развита от Ърнст Йенш и, разбира се, не кой да е друг, а Зигмунд Фройд. “The Uncanny” е чувството за неудобство и зловещо смущение в познатото ни ежедневие.

 

Късометражният филм засяга природната неизменчивост и желанието ни да се обвържем с нея в сцените, когато Даниел опознава заобикалящата го среда, първо с плахост и любопитство, след това с естествена лекота. В същото време, обаче, призрачният хотел се явява капан за сънища, където няма ни приветливост, ни комфорт в познатото. Друга характеристика на “the uncanny” e повторяемостта, способна да обърка човешкия разум, и във филма тя също присъства под формата на повтарящото се римско число “XVII”. 

При влизането си в хотела Даниел смята, че в света има определен, непоколебим ход на нещата, в който не бива да има човешка намеса. Иронично е, че именно човекът, който е изгубил връзка с природата, ѝ се доверява напълно. Моника, от друга страна, до последно вярва, че емпатията е също толкова естествена и че импулсът да помогнеш (и евентуално да промениш развоя на събитията) е всъщност част от природните закономерности.

 

В развръзката Моника чувства вина, че е завела мъжа към съдбата, в която той е вярвал, а не към онази, за която тя таи надежда. Някои биха казали, че вината е излишна предвид състоянието на смирение, изписано върху лицето на умиращия Даниел. В момент на голям стрес за тялото мозъкът генерира количество ендорфини, достатъчно за въдворяване на спокойствие. Твърди се, че това се случва със съзнанието на умиращия в момента преди края, какъвто го познаваме. Дори и опороченият бизнсесмен така си заминава от света… какъвто го познава и едновременно с това какъвто никога не го е виждал.