Категоричният каприз изгуби своята автентичност. Просвещението високо заяви, че човек автономно трябва да конструира адекватен смисъл на света. Това е сложна процедура, изискваща специфични оперативни данни. Това не е еднократен акт. Не е и процес. Осмислянето е режим, практика на отношение към активните битийни елементи, които не са следствие от нашата воля, но имат отношение към нас.



Сетне, абсурдистите обявиха изкуството за невъзможно. Направо му ебаха майката. Класическите конструкти и практики бяха дискредитирани. Всяко нещо стана легитимно, по собствения си смисъл. Понятията се изпълваха с различно съдържание, докато не преляха от несъвместими по вид, структура и състав смисли. Между бедрата липсваше напрежение, а влагата вече нямаше да бъде приятна. Липкавата топлина почна да се пакетира. 



Сексът заприлича на конвулсия. Всичко губеше автентичния си смисъл. Системите се разпадаха на арогантни, себетържествуващи сегменти. Духовното се сведе до материално -  дотам, че последното изречение звучи като клише.



Любовта е духовно преживяване. Връзките са битовизъм. Човек не можеше да разбере същността на любовта в класическия й вид и затова я сведе до материалния й ерзац. Любовта се превърна във връзка, обичта - в секс. Сексът, на свой ред, мутира в механична конвулсия. Понеже будеше известни емоции, целият наличен смисъл трябваше да бъде изцеден, за да бъде заменен с друг, който да го превърне в артикул. 



Когато материалното рухне, човек дискредитира и съдържанието, с което, неуместно, го е изпълнил. Когато се въвеждат нови смисли, се стига до инфлация на смисъла. Това е нещо като култивиране на безсмисленостност.