Често отбелязвам в разни задълбочени философски спорове, че езикът е твърде ненадеждно средство за комуникация и не би трябвало да му се има прекомерно доверие. Езикът, както всичко изобретено от човешка мозъчна клетка, е прекалено гъвкав, прекалено модифицируем – и същевременно прекалено рамкиран, за да можем да бъдем сигурни, че съдържанието на разговора се възприема с еднакви величини от всички участващи страни. Тук визирам, разбира се, езикът във всички негови проявления – говорим, писмен, жестомимичен и т.н. А какво се случва когато всичко друго изчезне и остане само голият език? При това единствено в писмената си форма.



Отговорът на този въпрос едва ли е тайна за някого – в наши дни онлайн комуникацията е всекидневие и тя най-често отговоря именно на горното оголено условие.



За комуникацията в мрежата, особено за така наречениете dating сайтове, е изписано, изговорено и заснето много. Наистина много! С какво още един пореден филм на тази тема би бил интересен, може би ще се запитате. Какво ново ще ми покаже той – нещо, което не съм виждал досега поне стотици пъти? И отговорът е: Абсолютно нищо!



Стандартна ситуация – два индивида от различни полове водят неколкоседмична онлайн връзка, пасват си перфектно и решават да се срещнат най-сетне извън диалоговото прозорче на чата. Има обаче една малка подробност, която почти винаги се оказва огромна пречка в този тип комуникация – момчето не притежава особено висока самооценка и използва снимката на съквартиранта си като своя профилна. Момичето пък е влюбено в личността му, но очаква да види съвсем друга физиономия. Патовизъм отвсякъде. Това всички ние сме го виждали, а вероятно и преживявали поне веднъж.



Нестандартното в този филм (и това, което ме подтикна да се захвана изобщо с него) е начинът, по който е предаден онлайн диалогът през цялото времетраене на филма. Винаги, когато се разменят реплики в необятното мрежово пространство – без значение дали през домашния компютър или през мобилния телефон – те биват визуализирани по най-елементарния, но и най-естествен и близък до зрителя възможен начин: аналоговия! Говорещи снимки (всъщност живи хора) на бял фон – и нищо наоколо, което да разсейва концентрираната виталност на разговора. Нищо, освен лицата от профилните снимки, разбира се. А това, оказва се, не е никак малко.



„Бъди или напълно анонимен, или напълно себе си. Никога нещо посредата.” Ако всеки филм трябва да си има мото – това ще пасва най-добре на този. Всъщност и на самия живот. Особено ако предпочиташ да го живееш в мрежата. Нещата между двете сродни души, търсещи се една друга с помощта на високите (и в голяма степен осигуряващи комфорт, който живият живот не предлага) технологии, не сработват, защото лъжата може да предпазва и възпира, но не и да помага да се движим напред. Особено когато е насочена към самите нас.



Въпреки всички усилия малката невинна лъжа да заработи в негова полза, резултатът е предсказуем – нашият човек остава с празни ръце, а момичето – с красивото лице (и всичко прилежащо към него във физически аспект) от профилната снимка, зад което се крие съвсем друга душа. Поредното вселенско разминаване на два снопа космическа енергия вероятно предопределени един за друг. И поредното доказателство, че Вселената не търпи средни положения и половинчати отношения. Или поне аз не търпя такива и чисто по човешки приписвам това на горката Вселена. А на нея се приписват толкова много неща, че не доумявам как все още не се е свила в изпълнена до пръсване с негативна енергия черна дупка. Ако някога вземе, че го направи, виновни ще са единствено хората – най-висшата форма на живот на тази планета и изобретателите на сложната езикова комуникация, която не става за нищо...



За разлика от “You There?”, който освен за банални размисли, става и за забавление. Особено ако сте фен на добрата актьорска игра и свежите режисьорски хрумвания.