Направихме лятно кино в село, което абсолютно никой около нас не беше чувал. Ето какво научихме.
Направихме лятно кино в село, което абсолютно никой около нас не беше чувал. Ето какво научихме.
На 22 Юли 2024, местното читалище НЧ „Наука-1922“ организира първата открита кинопрожекция в Зая, село, което едвам-едвам се открива в Google Maps, а Кинематограф имаше честта да изготви програмата, както винаги изцяло късометражна.
автор Юлиян СпасовВ това тъй горещо лято на 2024-та една покана ни направи особено впечатление, внасяйки известен смут в екипа, след като първия път не успяхме да открием мястото. Няма да ни е за пръв път да правим лятно кино на отдалечено, диво и сложно място, но все пак, знаете, живеем в 21-ви век, почва се с типичните тревоги ще има ли хора, маркетинг, реклами, ще успеем ли и този път... Поканата дойде от Читалището на село Зая, което се помещава в сграда, първоначално използвана като училище. Изпитахме известна гордост, но и се зачудихме знаят ли с какво се захващат, изобщо не отчитайки факта, че както обикновено се оказва – нищо не знаем още, само си мислим, че знаем.
Самото стигане до тази сграда, която се намира относително във високите части на селото беше предизвикателно. Това село няма нищо общо със селата, в които сме били досега. В това село имаше нещо много диво. Още с влизането ни направи впечатление, че всички улички бяха еднакво широки – точно колкото 1 кола, и нямаше прави улици. Нямаше разширения. Всяка уличка се виеше по естествения релеф, поради което много бързо човек загубва ориентация точно къде се намира из селото. Няма централен площад, няма център изобщо. Нещо в това село беше много различно.
Когато пристигнахме в юлския следобед с ужасно припичащо слънце, нямаше никакви признаци на живот. Селото беше тихо, сякаш никой не живееше там. Бяхме си дали 4 часа за работа, за да ѝ се насладим на инат на горещината, като си позволим да работим бавно и лентяйно, в унисон с природата на мястото.
Някъде в средата на работния процес (изненадващо) се появи силен вятър. Решихме да го послушаме. Излязохме от установения протокол и приложихме нестандартно решение, частично разчитайки на тази достолепна сграда, за да постигнем 2 неща: 100% безопасност за зрителите и поставяне на екрана на истински правилното му място.
Междувременно колкото повече падаше слънцето, толкова повече Читалището закипяваше от живот. Домакините, освен че ни помагаха в целия процес, работиха и по свои идеи на терен. Започвахме да усещахме, че предстои нещо по-голямо отколкото си представяхме в началото.
Но хора започнаха да се появяват, напук на натрапчивото ни чувство, че сме в някаква безконечна пустош. И за да е още по-вълшебно, посрещането на тези хора беше изключително. С усмивки, с кошница сладки, със слънчоглед.
И чудото се случи. Когато всичко беше готово, настроено, след множеството предизвикателства, столовете вече привършваха, цареше всеобща глъч, вятъра не ни тревожеше, разбрахме защо сме там.
Черешката на цялото преживяване може би беше фактът, че само ние знаехме какво точно крепи екрана, а той хич не е шега работа. Освен собствената си тежест, това голямо нещо се превръща в същински корабни платна при порив на вятъра. Няколко секунди вятър със скорост 30 км/ч са достатъчни, за да окажат натиск от 120 кг върху конструкцията, която го държи. По някакъв начин се наложи да разчитаме на мъдростта на сградата, а именно да укрепим екрана за единственото солидно нещо в тази сграда, което можеше да понесе поне 300 кг натоварване – стар сандък с много книги. Толкова много, че тежеше ******, което позволи да изпозваме самата сграда като защита от вятъра без да нарушаваме нейния исторически покой.
Тази необходима искра на 22 Юли 2024 дойде от нашата киномашина, но по-важното е, че ще има още искри, защото хората, поели управлението на Народно читалище „Наука-1922“ са твърдо убедени, че дори в това село без кметство, хората са там, и ако има кой да ги събере, те ще дойдат. Това го осъзнахме, когато видяхме, че хората, дошли да присъстват са повече от общия брой къщи в селото. А в сянката на тази 100 годишна сграда, някак се смълчахме и просто гледахме. Микс от звуците птиците и на филмите, които сме гледали вече 100 пъти, но пак ни доставяше кеф да ги гледаме, на точно това място, усещайки трепета и вълнението на публиката беше просто чудесен завършек след този дълъг ден.
Е, истината е, че деня за нас не завършва тогава, след лятно кино следват демонтаж, товаро-разтоварителна дейност, логистика и транспорт. Също така те започват едва когато и последния зрител си тръгне от кинозоната, защото след киното започва следващата фаза – хората оживено обсъждат, раздвижват се, идват да си говорят с нас, да получат безплатен брой на списание КУЛТУРА, или да ни подкрепят като си закупят плакат.
Именно този непосредствен контакт между публиката и нашия екип е съществена част от работата ни и ни позволява да разбираме какво наистина вълнува хората, какви са реакциите им за филмите, и също как да подобряваме работата си. Защото нашата работа е непрекъснат процес и промяна. Може да звучи патетично, но 3 дни по-рано правихме лятно кино на хижа Амбарица, част от програмата на „Боровинкови нощи 2024“ и сякаш балкански вятър ни довя в това село Зая, за да научим още нещо, да погледнем мисията ни, посветена на късометражното кино през още една перспектива, която ни разкрива нещо по-голямо за България – хората са живи, хора има, и независимо в кой край на страната са, те са там, само е необходима искра.
кадър дрон: Дамян Донгов
