Драсканица
България / 2012
КОМЕДИЯ В ИГРАЛНО КИНО
РЕЖИСЬОР Любомир Печев
ПРОДУЦЕНТ Милена Калева    •    с подкрепата на НАТФИЗ
Т рябва да призная, че Драсканица е един от най-ярките представители на родното кино производство, с които запомних 2013. Много хора не ме разбираха защо толкова го харесвам. Смятаха, че филма не е лош, но същевременно забелязваха недостатъците му. Вероятно защото като кинаджии, имат набито око за кино. Обективно погледнато имат право, защото Драсканица е доста добър, сравнявайки го с ежегодния списък филми, „излизащи“ от НАТФИЗ, но сравнен с фестивалното късо (в световен мащаб) кино, има още какво да се желае. Тази повърхност обаче се вижда с просто око. За да оценим Драсканица, извън логичните за кино критиката фактори, е добре да задълбаем по-дълбоко в темата и да проследим какво всъщност се случва в българското късометражно кино.
 
Първият въпрос, от който ще изходим е какво е късометражното кино, накратко? Разказ на истории. Като онези от сборниците с къси разкази. Нищо повече или по-малко. Прилагайки го в анализа ни, следва въпроса кои истории вълнуват нашите кинаджии? По-тежките истории, често стъпващи на реални социални проблеми (в това число и битови). Отговорът не е много труден. Неведнъж е ставало обект на дискусии, същевременно по-рядко, отколкото би трябвало за пазар с нашите (малки, но не и незначителни) мащаби. Като цяло това е донякъде характеристика на източно-европейското кино, логично защото нашите общества имат по-сложна социална проблематика. При другите страни този период като че ли започна да отминава и тенденцията е по-скоро да се търсят оригинални, неразказвани досега истории със специфична идея, която по един или друг начин има позитивно въздействие.
 
В България обаче, тежките социални казуси продължават да са обект на киното ни. Причините за това са комплексни. Първо, ние сме общество, водено от новинарския поток. Новините винаги са били важен фактор за дневния ред на нацията, а тяхното естество е да информират за негативните неща, случили се из страната. Респективно те се превръщат в солиден източник на истории, които вдъхновяват и кинаджиите ни да търсят художествени гледни точки по тези проблеми. Втората причина е, че все още кино производството количествено е по-малко от това в по-развитите от нас страни, което стеснява кръга от хора, получаващи възможността да реализират идеите си, с това се ограничава и тяхното разнообразие. Третата причина е, че учебните планове по кино на образователните институции (НАТФИЗ, НБУ, ЮЗУ, Арт Колеж) наблягат повече върху техническия аспект на киното и недостатъчно върху художествените тънкости на умението да разказваш истории. Затова в България има доста хора, които могат да снимат превъзходно, но значително по-малко интересни и различни разказвачи на истории. Не само това, но когато това умение не се развива на учебната площадка, се пропускат някои основи на „филмопроизводството“ като например коя история си заслужава да се разкаже, коя не и защо. В следствие на това, студентите не са достатъчно провокирани да търсят неизследваните психологически територии на човешката природа, неоткритите и метафори, които са ключови за късото кино и гледните точки, които ще покажат нещо ново от проблема, който разглеждат. Следствието от това пък е, че в дългосрочен план, киното ни не ражда достатъчно софистицирани сюжети, които да привличат вниманието на големите фестивали, а защо не и на Оскарите.
 
След този кратък очерк на настоящата ситуация, се връщам на Драсканица и защо ми харесва. Защото е на практика извън тази обща картинка, която описах. Историята със заключилото се в килера на детската градина хлапе и посланието му чрез простата спирала с точка, показва оригиналност, каквато рядко срещаме сред родните филми. Не само това, Драсканица също носи в себе си социален проблем, но начина, по който го представя по-скоро провокира усмивка. Драсканица изследва как неразбирането на една детска рисунка, може да предизвика фиаско, за щастие с незначителни мащаби. Това е добра илюстрация на нещо, което отдавна подозираме, че съществува като проблем – неефективните детски градини. В световен мащаб, темпа на открития във всяка една научна област нараства постоянно и за последните примерно 20 години със сигурност има много открития в областта на детската психология, които ако нашата система беше ефективна, щеше да прилага в работата с деца и следствието от това да са умни, бързо развиващи се деца с по-високи резултат спрямо връстниците си в чужбина и в дългосрочен план бум на интелектуалния и културния напредък на нацията. Нелош пример за това е дори Сугестопедията на Георги Лозанов. Да не отварям въпроса за качеството на служителите, които предвид множеството ни проблеми в обществото са толкова демотивирани да правят нещо повече от указа, че дори да има иновативен план, то не е ясно как ще се прилага.

И още един факт. Случайно или не, в рамките на по-малко от година излиза и Ботев е идиот на Деян Барарев. Интересно е че, ако гледате първо Драсканица, а после Ботев е идиот, ще откриете корелация. Сякаш малкия Петър от Драсканица е порасналия Васко от Ботев е идиот, наблюдавайки пътя му през две различни обществени системи за възпитание, изграждане на мироглед, ценностна система и обща култура. Излизането на тези два филма е добър знак за киното ни, защото се усеща желанието за промяна.
 
През призмата на кино критиката, може много да се дебатира за качествата на един филм. Погледнат чисто човешки, обаче, Драсканица на Любомир Печев е ярка и цветна (и успешна) история с позитивна идея и закодирано know how откъде да се започне, ако случайно министъра на образованието гледа филма и реши да реформира системата. 
SUBSCRIBE
система за дискусии от Disqus
И ТВОЯТ ФИЛМ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДСТАВЕН TAKA.
ПАРТНЬОРИ ПАРТНЬOРСКИ КЛУБОВЕ
Google+