Филмът започва със светлина, силует и сумрак. С всеки следващ кадър, това на пръв поглед не толкова специално начало ще придобива все повече смисъл, навлизайки в странна ситуация, случваща се някъде там из коридорите на българското училище. Разбира се, филмът е фикция и не претендира, че ситуацията е реална, но изглежда автентична. Бунтът на едно есе е добре познат сюжетен архетип, който периодично избухва зрелищно в българското късо кино. Веднага можем да се сетим за „Ботев е идиот“ на Деян Барарев, който най-дръзко и директно дава израз на този бунт, чрез младеж, който се изправя пред директорката си, за да защити есето си. След това се сещаме за „Драсканица“ на Любомир Печев, който изследва бунта чрез рисунка, не есе, в много по-ранна детска възраст – когато един малчуган вдига на крак цяла детска градина, след като се заключва в склада, за да рисува доста по-интересни неща от връстниците си.

Филмът на Йордан Михайловски пасва добре измежду двата споменати филма – ако „Драсканица“ изследва ранните детски години, а „Ботев е идиот“ – значително по-суровите гимназиални години, когато вече узряват същински бунтарски настроения, то „Насред бетона“ навлиза точно в междинната зона между детството и зрелостта. Дотук с приликите.

Бунтът на едно есе е формулировка, която в това ревю използвам в по-широк смисъл, който обединява всички тези филми, но въпреки това Насред бетона не е съвсем бунтарски. В него ставаме свидетели на конфликт, който отнема доста време да проумеем като зрители от какво идва, което поставя под въпрос неговата състоятелност.

Парадоксалното е, че на единия ден на учениците се дава свобода  да напишат история, а на следващия ден, на някого от тях, тази свобода може да бъде отнета под претекст, че историята му не е правилна.

Тази ситуация се разиграва на фона на една процесия от бюрокрация и нормативи, които в старанието на училищния персонал да бъдат спазени, изглеждат почти комично. За момент „Насред бетона“ като че ли почти стига до деликатната граница, отделяща пародията от „сериозното“ кино, но умело не я прекрачва. В крайна сметка всички участници в ситуацията видимо си вярват.

Това придава на сюжета автентичност и убедителност, които ни правят по-съучастни в случващото се, а оттам и по-напрегнати, по-обвързани с емоциите на героите, изпитваме онази приятна тръпка „какво ще стане“, „как ще завърши всичко това“, която ни „държи“ до края. Именно този прилив на усещания се случва когато киното е добро, а разказвача знае какво разказва.

Самите герои са изградени добре и всеки има своето логично място в историята. Макар че е лесно да възприемем ситуацията биполярно  - лагера от педагози, директори, секретари срещу индивида – хлапето, което го снимат отгоре на всичкото, за да си „вържат гащите“ по норматив, поведението им никак не е еднозначно. Всеки се отличава с нещо специфично и макар лагера да изглежда относително единен, и там нещата не са такива, каквито изглеждат. Секретарката във фона има титанично отегчен вид, което не говори добре за „системата“, Надето и тя май не разбира съвсем каква е толкова драмата в ситуацията, но нали това й е работата… Психологът, който звучи най-меко, но и винаги има отговор за всичко и съумява да го „рационализира“ експертно, стига да е в синхрон с „общоприетите норми“ без значение кой как се чувства. Той печели приза „От всички най-много си вярвам“, а такива типове могат да бъдат и опасни. Директорката пък е от типа хора, които нямат време за „подробностите“. Тя на свой ред, която ръководи всички, но не може да се справи с една обикновена камера, видимо не е очарована, че „трябва да се занимава и с това“ и дълбоко в себе си като че ли и на нея й е дотегнало от тези „формалности“, което за момент дава мъгляво чувство на някакво доближаване до хлапето. Но и същевременно тя е толкова далеч от свободата, с която борави хлапето, тя е толкова обвързана, именно бидейки ръководител, че и да иска, не може да си позволи да прави каквото си иска. В този смисъл остава загадка доколко тя е вътрешно убедена в това, което говори и доколко го говори, заради тежестите и интересите на административната машина, заради който й се плаща да ги защитава.

Ако до този момент можехме да анализираме историята в плоскостта „да, знаем, че системата е консервативна, но пък все пак го прави от някаква принципност“, то когато осъзнаем, че тази система прибягва до инструменти като стимули и ултиматуми, за да си прилага някаква политика на политкоректност, на какво всъщност учи подрастващите? Ако директорката на училището се договаря с ученик повече като политик, отколкото като учител, за каква принципност въобще може да става въпрос? Ако този ученик утре стане журналист и последва тази безпринципна принципност, то той би се съгласил да си изопачи историята, която ние бихме чели и възприемали като достоверна. Кръгът се затваря много бързо и ако си мислим, че тази случка из коридорите на българското училище няма отношение към нашия живот, то това е заблуда. Всичко е свързано.

Това е въпросът на филма. Всички знаем отговора. Тогава защо е необходимо всичко това? Това е въпросът след филма.