Димитър Димитров: Всяко нещо в живота би трябвало да е изкуство.
Димитър Димитров: Всяко нещо в живота би трябвало да е изкуство.
С Димитър Димитров – Анимитер си говорим за киното, творческия процес и състоянието на съвременния човек. Още преди да съм се опитал да подкарам въпросите, както вървят по скромния очерк, който ползвам за сценарий, Митко започва…
автор Иван ВраминДимитър: Интервюто, както и всяко нещо, би следвало да е някаква форма на творчество. Както казват на изток, дори да метеш улицата, ако внасяш цялото си същество в метенето и усещаш как разнасяш с метлата есенните листа, трупаш ги върху купчини, след това с ръце събираш шумата в чували.. самата шума е много интересна като материя, тя се чупи между пръстите ти. Тоест, всяко осъзнато действие може да бъде равнозначно на творческия процес. Няма значение дали метеш, пишеш опера или рисуваш филм.
Всяко нещо в живота би трябвало да е изкуство. В този смисъл и интервюто би следвало да е такова. Всеки един въпрос, колкото и да е ежедневен, аз се стремя да го пречупвам през погледа на художника и твореца в мен. Това, разбира се, е само стремеж, а не постижение или начин на живот, защото такова нещо може да бъде единствено мечта, няма как веднъж завинаги да се постигне. Реалността не е толкова добре подредена и не е съвършеното място, в което сме поставени, това е мястото, в което да се научим, да оправяме грешки, за да подобрим себе си.
Иван: Съгласен съм с теб. За съжаление или пък точно обратното, спектърът на реалността е пълен. От битовото и дори грозното, до най-възвишените аспекти на човешкото. Но стремежът, за който ти говориш, да внасяме цялото си същество в дейността си, да сме тук и сега, това е, което превръща едно действие в творчески акт. Всъщност е важен моментът, в който го правиш.
Димитър: Моментът не е самостоятелен, това е част от вечността. Той е като едно въже, в средата на което има халка. В случая халката съм аз, но това въже върви във времето, напред и назад. И тук ще се върна отново на образа с листата - метейки ги, ние разбираме какво е есента. Но за да можем наистина да я оценим и истински да й се зарадваме, трябва да знаем, че след нея следва прераждането на пролетта, а преди това е бил екстазът на лятото. Тоест, без познание за минало и бъдеще не можем да усетим настоящето.
Иван: Преди да започнем с въпросите, искам да те поздравя с последната награда, която общият ви проект, режисиран заедно с Милко Лазаров – Седем смъртни гряха – спечели на тазгодишното издание на кино-литературния фестивал Синелибри. Честито! С това е свързано и първото ми питане. Защо избрахте такава тежка тема, върху която да направите филм и какво представлява за теб концепцията за седемте смъртни гряха? Каква е връзката между Достоевски, Чайковски и библейските текстове?
Димитър: Да, благодаря. Ние имахме концепцията още преди да сме намерили Достоевски и Чайковски. Взехме я от Декалог на Кшищов Кешловски. Много ни хареса поредицата на изобразяване на десетте божи заповеди и решихме да измислим нещо подобно. Достоевски дойде естествено, защото той толкова много е писал за толкова много грехове, че там могат не седем, ами седемдесет и седем гряха да се извлекат от героите в неговите разкази и романи. Освен това двамата с Милко много обичаме Достоевски. Разбира се, някои грехове не бяха съвсем точно описани, той не е писал конкретно за тях, просто от самите персонажи си извадихме дадени истории, които ни вършат работа и които после променяхме в процеса по създаването на филма. Чайковски дойде по-късно, когато търсехме с какво да озвучим. Аз опитвах и друг тип музика, например Реквием на Моцарт, но се оказа, че източната култура, която носи Достоевски не пасва добре на катедралната и богата музика на Моцарт. Докато, когато сложих Чайковски, макар и никой да не го приема за драматичен композитор, пасна много добре на душевността и дълбочината, която руският писател разгръща. Образува се една славянска топлина между двамата автори и нещо ми подсказа, че тук ще се получи един цялостен продукт.
Иван: Действително между двамата се е получила нужната хармония, но все пак какво за теб е грях? Защо смъртни грехове?
Димитър: Грехът е лично преживяване. Той може да бъде насочен само към теб. Мисля че някой беше казал, че светът е безгрешен, докато ти самият не постъпиш грешно. Тогава човек вкарва греха. Затова филмът е камерен, с малко герои и тяхното собствено изживяване. Грехът не е общо действие, това е нещо, което човек може да извърши единствено спрямо себе си, против собственото си развитие.
Иван: Ако не се лъжа това е най-дългият филм, който си режисирал? Да очакваме ли в бъдеще нещо, което повече се доближава до пълнометражната форма или за момента нямаш подобни планове? А, замислял ли си се някога за игрален филм?
Димитър: Ние започнахме проект за пълнометражен филм по Златната Делва на Хофман и го разработихме като идея. Дори спечели субсидия в НФЦ за развитие на идея и сценарий, но точно тогава филмовият център замрази всякаква дейност за една година и аз го поизоставих и не го доразработих. Разбира се, този проект си седи на масата. Хофман е просто прекрасен за анимация, изпълнен с метаморфози и образи в неговите истории. Аз обаче, като че ли си мисля, че съм достатъчно изчерпателен и с късометражните си филми. Освен това, авторската анимация, която аз развивам и искам да развивам и за в бъдеще, като че ли не търпи пълнометражната форма. Тя е труден формат за гледане. Аз се убедих със Седем смъртни гряха, който първо направих 40 мин., а после вие сте гледали фестивалната версия - 27 мин., но беше максимално трудно да преборим този закон за негледаемостта на авторското кино ако е над определени минути. То наистина става тежко и сложно. Авторското кино, като че ли не е за дълги формати, а аз искам да остана в него, защото самият аз съм художник, който търси собствените си средства и стилове, което е възможно да се материализира само в кратките формати. Затова все повече не мисля за пълнометражен филм. Аз се опитвам да избягам от всякакви видове категории. Тоест, ако имам нещо съществено за казване и изразяване бих направил и 24-часов филм.
Иван: Питам те затова, понеже битува едно вярване, че късото кино е единствено подготовка за един режисьор преди да започне да прави „истинско“ кино или пълнометражни филми. Което аз не споделям, но ми е интересно какво е твоето становище по въпроса?
Димитър: Разбира се, доста по-евтино ще излезе на начинаещия режисьор да започне с късометражни филми. То е съвсем естествено. Но няма такава логика. Това са два типа изкуство, не е задължително ако рисуваш графики да продължиш с живопис или пък, ако правиш малка пластика или бижутерия да завършиш с монументална скулптора.
Иван: Върху какво работиш в момента? Какво да очакваме в близко бъдеще от теб?
Димитър: В момента чакам да мине финансова комисия за Баща и Дъщеря. Този филм ще бъде на дневен ред следващата година. Той участваше и на пичинг сесията, организирана от Компот Колектив и Анеси, където успях да доизчистя доста неща по него с помощта на френския продуцент, който ни гостува – Оливие Катерин. Филмът, на практика, е готов за правене. Той отново ще е без диалог. Едно камерно и изолирано действие. Бащата и дъщерята в тяхната къща, далече от всякакви шумове и намеси. Една много покъртителна история, в която се играе с всички сериозни теми, включително със смъртта. Накрая разбираме, че смъртта е само една илюзия, една бутафорна хартиена птица, носена от въображението, която не заслужава нито страховете ни, нито това, с което тя ни блокира приживе.
Иван: Баща и Дъщеря всъщност е разказ на Даниил Хармс – един доста екстравагантен руски поет и писател, който може би не е чак толкова популярен в днешно време. Защо избра него и мислиш ли, че неговата история ще резонира в съзнанието на съвременните зрители?
Димитър: Даниил Хармс ми се струва толкова вечен, толкова отделен от момента, в който е живял. Той самият е подбирал думите си така, че те да носят на остаряване, на смяна на епохи… Това наистина е уникално и аз съм го виждал само при автори като Кафка, Достоевски и малцина други, които са писали в началото на 20-ти век. Толкова съзнателен, че ще бъде разкодиран стотици години напред…, това нещо много ме впечатлява. Защото представи си, че направим някакви злободневки за политика. Това нещо само след две години би било нелепо. А този човек, който е писал по времето на Сталин, когато всичко е било забранено, той кодира думите си, но не променя идеите си. Разбира се, забранен е за издаване. Всичките си произведения е носил със себе си навсякъде с един огромен куфар, но не е изневерил на таланта си. А аз си мисля, че талантът е отговорност, с която ти е дадено да бъдеш откровен и ти трябва да си достатъчно чист, за да го осъществиш. Първо, за да си проводник на това откровение, второ – да си достатъчно силен, че да не го преиначиш. Именно в най-тежките времена талантът носи още повече отговорност, той би следвало да даде истинските думи и послания. Те не са задължително свързани с настоящия момент и насъщния хляб. Защото истинските думи и послания винаги успокояват духовете, а не душите, защото те дават прозрение за вечността на духа. А такова прозрение ми дава и Хармс.
Нашата задача като творци и режисьори е в най-добрия случай само да провокираме въображението и фантазията на зрителя. Стигнем ли до този момент, няма нужда нищо повече да правим. Защото нищо не може да бъде по-богато от въображението и съзнанието на зрителя. На практика, нещата са много прости и семпли, а аз търся именно тази простота и семплост, която леко може да подпали въображението на зрителя и да го остави, а оттам нататък, той да изживее себе си, да се наслади на разбирането си. Защото този свят ни е даден за лично възприемане, а всяко нещо, което ни говори за общи течения, всъщност ни отнема възможността за лично изживяване, което е и същинската ценност на живота. Това, което аз искам да направя е да провокирам хората да изживяват лично и със собствените си сетива, както света, така и собствените си истории.
Иван: Голяма част от филмите ти са адаптации по литературни произведения. Това ли е изкуството, което най-много те мотивира? Или пък най-много вдъхновение намираш в нещо друго, в самия живот?
Димитър:: Ами, вече не ми трябва вдъхновение, то си е изиграло ролята. Да кажем, първите няколко филма имах нужда от някакъв подтик, но вече нещото, което съставлявам е израснало в такава степен, че ме бута напред, да продължавам да правя разни неща, да творя. Намирам истории навсякъде и във все по-незначителни на пръв поглед неща. Така че вече не ми трябва допълнителен подтик, той си живее в мен. Това, което според мен най-много предизвиква артиста да твори, не е мъката, щастието или радостта, а по-скоро търсенето на истината и същността извън конвенционалното и категориите.
Иван: Ако се намираше на самотен остров без нито едно човешко същество покрай себе си, коя книга би искал да имаш налична?
Димитър: Аз този въпрос го тълкувам така. Ако наистина съм се запътил към вътрешно уединение, самота и изолация, то не бих взел нищо. А напротив, бих премахнал каквото мога и от себе си, даже краката и ръцете бих си премахнал. Защото знам, че това е изворът. Тишината съдържа всички звуци, покоят съдържа всички движения и танци, а пък смъртта съдържа живота. Но за такава изолация не ти трябва остров. Ти може да си постоянно в нея и трябва да я търсиш, защото това е единственият начин да се събереш. След дълъг несъзнателен живот, натрупване на всякакви градски шумове, разговори, училище, университет, на практика, ти си загубил същността си, загубил си собствения си съкровен вътрешен глас и някой ден трябва да направиш своето вътрешно пътешествие към този остров. Когато стигнеш там, трябва да премахнеш наистина всичко, за да можеш да достигнеш до точката на вътрешната си същност и чрез нея с нов поглед, отново да откриеш всички неща, отново да приемеш всичко или както е казал Достоевски: „Да обичаш човека, значи да го виждаш такъв, какъвто Господ го е замислил“. Тоест, да виждаш светът такъв, какъвто е всъщност, а не какъвто го показват рекламите или пък шумът около теб.
Иван: Малко ще променя темата и ще ни върна към нашето дигитално съвремие. Какво мислиш за AI анимацията, която се очертава като най-новата тенденция в света на киното и въобще на изкуството? Експериментирал ли си с някой от вече наличните алгоритми? Мислиш ли, че тя отправя предизвикателство пред съвременните творци?
Димитър: Ами аз се сблъсках с този тип анимация напоследък. Просто така се случи, че навлезе и в моя живот по някакъв начин. Но изводът, който направих е, че тази анимация може да бъде интересна за не повече от няколко минути и да кажем, като цяло, няколко години. Тя веднага става разпознаваема. Аз вече мога да я разпозная на момента. Аха, това нещо го е генерирало компютър. И това сваля цената на AI неимоверно. В момента всички правят такива опити и някои вадят добри резултати. Но това са като едни въдици за ума, те не носят смисъл. Всъщност изкуство няма. То е материализиране на смисъл - от отвъдното в сегашното, от невидимото във видимото, от света на идеите в материалния свят. А в случая, компютърът няма как да материализира идеи, защото той е само медия или инструмент на материализиращия. На този етап за мен това е напълно безинтересно, защото е фрагментарно. Там не можеш да разкажеш някаква дълга история, която търпи обрати. Трябва, по-скоро, да се съобразиш със стила, които този тип анимация генерира. Тоест, трябва да напишеш нещо специално за този стил.
По-същественото е, че тази технология много наподобява моментното състояние на ума ни. Един безразборен колаж от информация е стоварен върху нас и ние миксираме в главите си като някакъв огромен лаком пеликан, нагълтал се с боклуци, който се дави и едва преживя, но отваря устата си за още. Изкуственият интелект е резултат на това, че светът се управлява с алгоритми. В този ред на мисли, творчеството чрез изкуствен интелект е просто един много повърхностен слой на това, което цялостно се случва. Това, че алгоритмите решават колко хора са се разболяли от нещо, с какво трябва да бъдат излекувани, дали трябва да се наложи локдаун, дали трябва да се смени режима в Уганда, например. Тези решения не се вземат от хора, ами от алгоритми. Всичко това е последствие от цялостната дигитализация на всички сфери. Но в крайна сметка, каквото правим извън природата е по-скоро тъжно. Така че аз с интерес наблюдавам какво човек постига, но знам, че всичко това е само далечно отражение на същността.
Очаквайте скоро филма Седем смъртни гряха в програмата със събитията на Кинематограф - kinematograf.bg/programa
