Димитър Димитров – Анимитер не се страхува да се захване във филмите си с тежката проблематика на големите въпроси свързани с морала и ребусите на човешкия дух. „Седем смъртни гряха“ (2021) в съ-авторство с режисьора и сценарист Милко Лазаров и сценариста Екатерина Чурилова е поредното доказателство за това. Една поетична амалгама, която ни понася из някои от най-интимните и труднодостъпни кътчета на човешката душа. Миналата година „Седем смъртни гряха“ (2021) получи наградата „Special Mention” от почетното жури на фестивала Cinelibri, а тази се нареди сред претендентите за Bulgarian short film award на София Филм Фест.



Сюжетът на филма ни повежда на пътешествие из фундаменталните и древни митове и вярвания на християнството. Конниците на апокалипсиса слизат на Земята, за да подложат на изпитание добродетелта на хората. Те изпращат посланик, които да провери дали човешкият род заслужава спасение или не. Ще издържат ли хората на небесната проверка? На фона на тази „голяма картина“ се развиват седем отделни епизода, във всеки от които метафорично е представен по един от седемте смъртни гряха - гордост, скъперничество, чревоугодие, гняв, похотливост, леност, завист. Отделните истории са вдъхновени и оригинални адаптации по текстове от Ф. М. Достоевски, които илюстрират деликатната динамика разиграваща се между светлината и мрака в нас. В тях можем да различим някои известни персонажи от произведенията на руския писател като Ставрогин, Прохарчин, Смердяков, Илюша, както и Неточка Незванова – действително драматичен ансамбъл, който излязъл от перото на може би един от най-големите изследователи на трагедията на християнската душа съвсем естествено пасва на концепцията на филма. Действието е без диалог, завихрено от  музиката на П. И. Чайковски, която органично ни потапя в нестабилната атмосфера на подложените на изпитание човешки ценности. Както казва Димитър Димитров в интервю за youngcinema.eu: „Филмът е монтиран по динамиката на музиката, а също на места и обратното - музиката е монтирана по динамиката на анимацията…



Седем истории, разказани само с действие и музика. Нещо като литература без текст.“

Рисунъкът на анимацията е в отличителния за Анимитер изчистен, абстрактен и метаморфозиращ стил, които улавя само есенцията без да натоварва с цвят или прекалено много детайли. Така съзнанието довършва онова, което авторът е оставил недоизказано, а зрителят се превръща в съ-автор на историята. Монохромната палитра на картината е изградена от силни контрасти. Черно, което предвещава задаващата се световна нощ, но и тъмните аспекти в човешката психика и бяло, по-скоро топло като слонова кост, което сякаш загатва старата максима от ученията на свети Августин, че злото е само липса на добро, а тъмнината липса на светлина. В този ред на мисли грехът се явява в объркването, в поемането по пътя към саморазрухата и фалшивите ценности. Хората сме крехки и раними същества, които лесно могат да се заслепят от собствената си болка. Така гневът, изпитван от сина на Пияницата и предизвикан от подигравките на другите деца в основата си е справедлив, но в моментa, в който той (синът) губи контрол над него и страстта го обзема – се превръща в грях.



Никой от персонажите не е природно лош или грешен, а става такъв понеже губи пътеводната си нишка в мъглата от страдание, желания и несправедливост, която се е разляла върху човечеството. Една мъка води до друга, един грях до втори, завистта се изражда в убийство, а леността в кражба. А коя е въпросната пътеводна нишка? Трудно е да приемем, че този въпрос има еднозначен отговор, но „Седем смъртни гряха“ не изпада в двоумение. Това са любовта, милосърдието, смирението, състраданието, прошката, онези християнски светини, които твърде често биват поругавани в името на моментни умопомрачения и несъзнателни страсти. Но когато дори един човек успее да преодолее себе си и да се издигне над личното си страдание, то още нищо не е изгубено и дори и конниците на апокалипсиса не могат да преборят силата на такава светлина.