Връзката с прародителите е един от най-същностните фактори във оформянето бъдещия характер на децата. Дядото и бабата са мост към миналото на рода, към едно друго време, но и път, водещ към личното осъзнаване. Те са онова звено в семейството, което говори от името на времето и натрупания житейски опит, което може да предаде на още крехкото съзнание на внуците едни от най-важните уроци, които ще имат фундаментално значение занапред в техния живот. Така можем накратко да предадем поантата в късометражния филм „Жмичка“ на режисьорката Росица Траянова. Това е история за едно малко момиче – Роси и нейната баба, за техните игри, за дните прекарани на село и за препускащото време, което неусетно ни завихря в своя безспирен ход и докато се усетим вече не сме деца.  

 

              Централният образ и символ във филма, както и заглавието подсказва, е играта на жмичка или криеница. Една от любимите детски игри, която е изпълвала безвремието на детството ни с незабравими забавления. Както всички деца, Роси няма търпение броенето да свърши, да си отвори очите и да търси скрилият се, или пък тази игра да приключи и да започне следващата. „Не бързай, баба, някои неща цял живот ще ги търсиш“ – това е лаконичният, но житейски мъдър съвет на нейната баба. Реплика, която ще се запечата в младото съзнание и ще отеква, когато тя на свои ред порасне и се огледа назад във времето. Броенето на жмичката се превръща в екзистенциално броене, в брояч, който едвам смогва да догони неспирния поток на времето, а когато един ден стигнем до така очакваното 10, си даваме сметка, че целият смисъл и цялата красота на живота са се случвали междувременно, че не дестинацията, а пътят е бил важен и ни е правил щастливи.

 

              Филмът „Жмичка“ не предлага заплетени сюжетни линии, разсъждения, авангардни решения или пък естетически провокации. Историята е ясна и в нейния край зрителят не изпитва съмнения каква е била поуката. В този ред на мисли, лентата е подходяща за деца и тийнейджъри, които обикновено пребивават в особеното безвремие или разтеглено време, съпътстващо тези възрасти. Тук се крие един ценен урок за тях. Разбира се, филмът ще разчувства и по-сантименталната част от публиката. Кой не е изпитвал носталгия по магическите и безкрайни летни дни от детството си, често прекарвани при баби и дядовци. Нещо, което държа да отбележа, е че идеята за паралела между броенето в играта на жмичка и по-важните моменти от съзряването на Роси е хитра и успява да маркира израстването ѝ, както и съответно остаряването на бабата. Така камерата ни пренася за няколко минути през огромен период от време и в крайна сметка, стигаме до финала на тази история.