15мин

Жмичка

режисьор  Росица Траянова

Лято е. Роси решава задачи по математика, докато баба й меси курабийки. Двете оставят задачите и сладките да „втасат“ и се впускат в игра на „Жмичка“. Броейки със затворени очи, Роси не о...

Драма България   дебат

Поводът за разговора ни е онлайн премиерата на „Жмичка“. Един прекрасен, труден и много фин филм за връзката между поколенията, за спомените, за израстването. Вече 2 години след заснемането му, променило ли се е нещо като го гледаш?

„Жмичка“ е най-личният проект, в който съм влизала някога. Едновременно сбогуване и опит за овековечаване на любовта във време, в което тя е все по-обезценена. Това е филм за паметта - за онези най-чисти и топли фрагменти, които отнасяме със себе си, когато и където да отидем.

Подобна загуба, каквато е една от темите вътре, принадлежи към онези истини, които времето не отменя, а само ни учи да живеем около тях. Необратимостта й не отслабва, просто видоизменя формата на присъствието си. Единствената възможност, която видях, за да се опълча на тази ранна или късна среща, беше да я затворя в изкуство, което от своя страна превръща паметта в пространство, а отсъствието в своеобразен приют, където да се скрием при нужда. И колелото се завърта. Не мисля, че гледам на него по различен начин днес. Разбира се, говоря от друга възраст, с други натрупвания и може би с повече тишина в себе си, но емоционалното ядро на филма си остава непроменено.

 

Филмът постига забележително дуо присъствие, почти като танц между актрисите Анна Банкина, която познаваме от желязната ѝ роля в „Соледад“, и Дария Донкова. Как се работи на терен с две поколения в двата края на човешкия живот, особено когато и сюжета предполага размисли по тези теми?

Работата с Анна и Дария беше среща не просто на две лица на екрана, а на две състояния на човешкото време. Това, което изтича безобразно бързо. Особена симбиоза и страхотно предизвикателство както за мен, така и за целия екип. При работа с деца на терен е важно да се създаде среда на доверие, в която реакциите да останат живи и непосредствени, което, признавам, не беше лесно за мен. Така и трите се учихме по между си, което пък от своя страна се превърна в чудесно приятелство извън снимачната площадка.

От една страна имахме малко, чисто създание, което наистина приема играта на всяка цена. Носи началото със себе си, порива, неоформената надежда и любопитство към движението на света. От друга, до мен стоеше жена, съвкупност от тишина, мъдрост и познанство за преходността.

Пазим детето в себе си до последно, както и носим сянката на своята крайност още от първата глътка въздух. И там е най-големият парадокс в съществуването ни - взаимосвързани са.

 

Защо избра късометражен формат за този филм?

 

Познаваме те добре вече като режисьор и сценарист, с 3-те си филма, публикувани в Кинематограф и припознати на не един престижни световни и български фестивали, сред които European Cinematography Awards (ECA), Синелибри, Карантината и други. Има ли тайна рецепта за успех на фестивалите, или е достатъчно историята ти е да е добре разказана?

Така и не се научих да следвам рецепти в нито един аспект от живота си. :D  Не ги припознавам за посока. Вероятно затова и никога не съм вярвала особено в универсални формули за фестивален успех. За мен добрият филм е този, след който си тръгваш с нещо в себе си – въпрос, урок, утеха, дори и тишина. Или както Годар казва: „Не е важно откъде взимаш нещата, а накъде ги отвеждаш.“ Всичко се крие във вътрешното търсене, съмнение и често – безпорядък.

Според теб съществува ли действително „фестивално“ кино, или това е по-скоро медиен жаргон, подхранван от недоволни творци?

Честно казано, не разбирам тази война. Различни теста са, колкото и вторите да протестират срещу това. Съответно вкусът е несъотносим. Малко ми стои като: Трюфелова паста или Макдоналдс? Ами... зависи от навици, вкусови преференции и дори кулинарна култура. Същото е и с киното.

 По-скоро съществува фестивален контекст, отколкото фестивален жанр. Често селектираните филми са с ясно изразен авторски подход, социална чувствителност, различен наратив и форма, което пък обикновено е чуждо и недотам интригуващо за публиката. Не мисля, че има „фестивално“ кино, както няма „музейна живопис“. Има филми, които говорят веднага и шумно, други тихо и дори със закъснение. Всичко останало са категоризирани етикети, с които индустрията си подрежда хаоса.

 

Трябва ли да се придава определена роля на киното, или всеки израз има право да бъде кино? Трябва ли то да бъде актуално, съобразено, или дори възпитателно? Отвъд тежкия философски характер на тези въпроси, неслучайно ги задавам. Достатъчно е 10мин да се зачетеш в споровете по групите за препоръчване на филми във фейсбук, понякога стават много интересни и дори аз самия се разколебавам понякога във възгледите си за киното.

Като многокомпонентно изкуство, киното притежава свободата на всички възможни изразни средства и полето на себеизказ е необятно. Оттам и не мисля, че следва да бъде рамкирано по предварително задание и функционалност, въпреки че влизайки в жанровите категории, малко или много го правим. В момента, в който изкуството получи задължение, започва да губи най-същественото си качество – да задава въпроси, вместо да предлага готови отговори. Разбира се, киното може и следва да бъде всичко това – да е социално ангажирано, възпитателно, провокативно, аморално даже, да чупи стигми, но само когато тези качества възникват органично от самото произведение.

Киното ли води публиката или публиката води киното напред?

Ако киното следва публиката, рискува да се превърне в услуга за консумация, което ще изличи седмото изкуство като такова. И това ще е в ущърб на зрителя. Много ми се иска продуцентите да асимилират този момент. По природа киното дава посоката – отваря нови хоризонти за размисъл и възприятие, а не следва вече утвърдени очаквания. Ако проследим историята му, развитието в киноезика и въобще в индустрията, винаги идва от автори, които са дръзвали да предложат нещо, което публиката още не е знаела, че търси.

Но тази роля не бива да се разбира като откъсване от зрителя. Киното е изкуство на срещата – бива завършено едва когато бъде гледано, разчетено, споделено. Екранът без зрител е реално технически обект и обратно – зрителят без екран е просто очакване. Спойката между двете е в основата на създаването на който и да е филм. А в свят, в който сме пренаситени от повърхността, имаме крещяща нужда да отгърнем долните пластове. Да надникнем в хастара на живота, който заобикаляме удобно.

Като млад, но и утвърден вече кинотворец ми е интересно как виждаш като цяло тенденциите в киното? От една страна свръхокрупняването при големите студия, заради стрийминг платформите, изгряването на AI, динамиките във вкусовете на публиката, която като че ли все по-малко се интересува от киното, такова каквото го познаваме последния век – и от друга страна страхотните възможности да се снима и разпространява кино, които дава съвременния свят и които вкарват цвят в тази иначе мрачна картина.

Струва ми се, че киното днес се намира в естествена криза на прехода, а подобни периоди винаги изглеждат по-драматични отвътре, отколкото се виждат по-късно в историята. От една страна са големите индустриални процеси – концентрация на пазара, стрийминг модели, алгоритмите все по-често участват в решенията и някак процесът се машинизира. От друга страна, вниманието на публиката е подложено н постоянни изпитания – телефони, платформи, кратки формати (все по-къси с все повече съдържание), безкрайно скролване. Всичко това води до общата умора на съвременния човек. Това неизбежно променя и самото кино. По-ниски прагове на търпение, по-бърз ритъм, по-ясно заявена нужда от незабавно въздействие. Същевременно никога не е имало повече възможности за независимо и авторско кино, което да достига международна сцена толкова лесно. И това, според мен, е една от най-позитивните тенденции.

Що се отнася до AI, мисля, че ще промени много процеси, но не и същината. Може да ускори, улесни, да имитира, дори да впечатли в технически параметри, но многопластовата човешка природа, която прави една история необходима – трудно се генерира по команда. Не може да „копнее“, а изкуството, включително и киното, често започва именно оттам.

Не мисля, че хората са загубили интерес към киното, по-скоро са загубили търпение към посредствеността и повторяемостта, а това го намирам за здравословно.

 

Как стоят нещата в киното на българска почва? След години на протести, обрати и несигурност, в България настъпи голяма промяна. Според теб ще достигне ли тя културния, и по-конкретно кино сектора, и каква трябва да бъде тя?

Проблемът у нас никога не е бил липсата на талант, а липсата на устойчивост. Българското кино има безспорно доказани автори, актьори и способни професионалисти, но твърде често съществува в режим на оцеляване между административни кризи, сменящи се правила, периодични сътресения и усещане, че всеки път системата бъгва на един и същ етап. Особено важно е културата да спре да бъде третирана като декоративен сектор, който се споменава в края на програмите. Киното не е луксозна добавка на държавността, а следва да е част от нейното самосъзнание. Това означава прозрачни механизми за финансиране, ясни правила, устойчивост в бюджет и грижа. Грижа за артистите. Колкото и драматично да звучи, непрекъснато слушам за всеки друг сектор и неговата критичност. А културният? Погребан е още през 44-та и така до сега.  

 

Живяла си и си учила във Франция, какво можем да научим от французите?

Това, което начуих за себе си е обръщане към личното. Да се разровиш в сърцевината, дори когато не е особено лицеприятна. Остава важна и красива по нейн отново личен начин. Никой не очаква от теб да се впишеш във фона. Очаква се да говориш, когато имаш какво да кажеш, не просто за спорта. Имаш право да бъдеш различен, неудобен, дори неразбран. И това е в реда на нещата. Стереотипите са в миналото, окачени в музей, където им е и мястото. И това също е в реда на нещата. Всяка врата крие собствено минало и всеки праг - собствено бъдеще. Живеем между двете и се лъжем, че е настояще.

 

Ти си и писател, автор на книгата „Пулс“. На какво те научи писането на книга?

Как да се разбиеш на съставни части, за да запазиш целостта си.

Научи ме, че човек не се губи в парчетата, а в отказа да погледне процеса на фрагментиране. Че думите, освен първосигнално средство за изразяване, могат да бъдат и скалпел за собствената ти дисекция, но само така може да стигнат до онова, което иначе остава неизречено и съответно – непреживяно. Научих се, че истината не е откровение, а процес на оголване. Лишавайки се от всички възможни версии, добри или лоши, за да стигнеш до онази, която те плаши и я назовеш.

В писането, за разлика от киното, трябва да си абсолютно честен. Думите не търпят манипулации и често те водят за носа. И може би най-трудната, но и най-красивата част е самотата – онази, за която нямаш алиби. Няма къде да се скриеш. Ти си там със себе си и с онова, на което търсиш име. В този смисъл писането не ме събра, а ме направи по-съзнателно разпиляна и точно там открих една по-завършена цялост.

 

Кое е по-дисциплиниращо? Писането, където си сама, свободна и никой не те гледа, или  киното, където са замесени хора, пари и графици?

Хм. Парадоксално, но киното изглежда по-дисциплиниращо, а писането всъщност е по-безкомпромисон. В първото има външна рамка – бюджет, срокове, екип и тн.. Дори, когато не си в най-добрата си форма, процесът те „носи“ по вълната. Няма как да изчезнеш напълно, защото твърде много хора са замесени и зависещи от решения със споделена отговорност. Паяжината е дебела.

При писането няма нищо, което да те задържи освен собствената ти воля, а тя често не е най-вярната партньорка. Никой не те чака, никой не те притиска, никой не знае дали изобщо си започнал. Никой няма да разбере, че не си написал нищо.  И точно тази привидна свобода се оказва клетката, в която попадаме. Писането иска да му вярваш, дори когато нямаш доказателство, че води нанякъде. Да останеш, когато нищо не се случва. Да издържиш на празнотата, на съмнението, на усещането, че се въртиш в кръг. В киното винаги има движение – дори хаосът е продуктивен. При писането застоят е процес, който трябва да се научиш да обитаваш.

 

С извинение за лекия ми философски уклон отново, но има ли граница между книгата и киното? Киното винаги тръгва от писането, но все пак всяка история ли може да бъде заснета/разказна в кино или някои неща са запазени само за книгите?

Ще изневеря на киното тук, без да пренебгревам общата ни любов. 

Литературата има свойството да съществува директно в съзнанието. Не се ограничава от тяло, пространство или време. Има правото да бъде едновременно конкретна и безкрайно абстрактна, да влиза и да излиза от мисълта без нужда да я материализира. Киното, от своя страна, е изкуство на избор. Какво да покажеш и какво да премълчиш. То конструира, подрежда, изменя. И точно в този процес често губи вътрешната си безкайност, която литературата притежава. Ампутира я. Лично аз не съм гледала адаптация, която да е задминала своя литературен първоизточник.

От друга страна, способноста на киното да съкращава смисъл до неговата същност, води до един чист кино-език, който пък литературата не владее. Тази тема може да бъде много детайлно разгърната и противоречива. Един поглед може да замени страници текст, една пауза- цял вътрешен конфликт и тн. Бресон казва: „Не използвай две цигулки, когато една е достатъчна.“ Това е етика на киното.

Затова и въпросът не е толкова „може ли“, колкто „трябва ли“. Някои истории принадлежат на мисълта, други – на образа, трети имат късмета да съществуват и в двете си форми, но като различни същества. И това е най-честното, което може да им се случи.