2815 БЛОГ  автори

Кристиян Бозов е роден през 2000 г. Завършил е НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност "Филмова и телевизионна режисура" през 2022 г. По време на обучението си в академията заснема два късометражни филма като режисьор. За единия от тях ни разказва днес.

автор  Иван Врамин

• 4 Юли 2024

В документалния филм "Средец", заснет 2020 г., разглежда темата за самотата и обезлюдяването на селата. В игралния си "Дървояд", заснет 2022 г фокусира вниманието си върху безсилието на възрастните хора и всекидневните трудности, които изпитват в малките населени места. “Дървояд” е селектиран в редица филмови фестивали - Златна роза, София филм фест, IFF On the Beach / Международен филмов фестивал "На брега" и София филм фест на брега. Филмът получава признание и награда от Областния управител на Бургас за най-добър късометражен филм, присъдена от Младежкото жури на София филм фест на брега. Благодарение на режисьори като Кристина Грозева, Петър Вълчанов и Орлин Милчев, Кристиян успява да натрупа опит и в пълнометражното кино. Участва като асистент във филмите “Изкуството да падаш” и “Триумф”, като във филма на Кристина Грозева и Петър Вълчанов има и малка актьорска роля.  Извън киното той има опит като асистент в различни рекламни продукции, както и режисура на музикални видеа.

 

Можете ли да ни разкажете накратко за какво става въпрос във Вашия филм „Дървояд“?

Дървояд преди всичко е филм за самотата. В центъра на разказа е дядо Матейко и неговата Сизифова битка с болката от загубата. След смъртта на съпругата му в негов основен смисъл и движеща сила се превръща трудът. Основното ми желание като автор е, чрез наглед една дребна история за несправедливост като кражбата на едни дърва от местната дървена мафия, на втори пласт да поставя безсмислието, безсилието и болката, които самотата оставя при дядо Матейко.

 

А защо именно „Дървояд“?

Дълго време се чудих какъв точно искам да бъде дипломния ми филм и как да преплета в него случки и теми, които познавам или съм виждал. Много ясно си спомням момента в софийското метро, когато случайно попаднах на разказа „Едно въже не стига“ на българския автор Красимир Бачков. Веднага след прочитането му в главата ми започнаха да минават картини и разкази от личния ми живот, които го направиха по-плътен. Малко след това се включи и сценариста на филма Калин Стоянов, с когото работим заедно по всички проекти. Въпреки големите промени, които направихме в сценария двамата със сценариста успяхме да запазим сърцевината на разказа. За нас беше много важно, като първи досег до игралното кино да стъпим върху солидна основа и до голяма степен разказа ни помогна за това.

Това е дебютът Ви в игралното кино, освен него сте автор и на един късометражен документален филм „Средец“. Къде се чувствате повече в свои води – в игралното или документалното кино?

Винаги водещо за мен е било желанието ми да разказвам истории. В началото на пътя ми основното изразно средство, с което можех да го правя беше фотографията. Тя ме научи да виждам живота и малките детайли в него. Няколко години по-късно, когато започнах да се занимавам с кино, осъзнах всъщност колко огромен свят е. Дали ще снимам документално или игрално кино за мен е еднакво интересно и предизвикателно, защото и в двете направления основно вдъхновение черпя от реалния живот. Историите са като хората, всяка си има свой ключ и като автор е много важно да усетиш към кой точно да посегнеш.

И в двата филма действието се развива на село. Явно топосът на селото е важен за Вас. Какво Ви привлича към малките населени места и техните истории?

От скоро забелязвам, че дори сънищата ми не са в София. Може би всичко тръгва от детството, там е времето, в което сме най-щастливи, времето в което въображението ни няма бариери и мястото където бабите и дядовците разказват най-магическите истории.  Почти всичките ми спомени от тогава са свързани със селото, с природата и сред такива хора, за които разказвам. Друга причина е може би желанието ми да виждам света като красиво място, а за съжаление това все по-малко ми се случва в София.

 

Къде, отвъд киното, намирате вдъхновение, за да правите филми? Литература, музика? А може би нещо извън сферата на изкуството?

Основно вдъхновение несъмнено колкото и да звучи като клише намирам в живота. Едно от любимите ми занимания е да се разхождам по улиците или сред природата и просто да наблюдавам и слушам света наоколо. Може би хората на изкуството имаме способността да трупаме вдъхновение непрекъснато и да го използваме в точния момент. Едно от най-впечатляващите неща за мен са моментите, в които чрез дадена картина, филм или случка отключвам съзнанието си и в него като парченца от пъзел започват да се раждат сюжети. Историите са любимия ми начин да предизвикаш усещането за емпатия в човека отсреща и да му покажеш емоциите, които минават през теб. 

Един български и един чуждестранен режисьор, които решително са повлияли на Вас и начинът, по който си представяте киното.

От българските режисьори със сигурност най-голямо влияние са ми оказали Орлин Милчев, Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Усещането и любовта, която те имат към киното е изключително вдъхновяваща. Голяма част от уроците ми до тук, като млад режисьор съм научил от тях. От чуждестранните режисьори за мен като важност може би е Пол Томас Андерсън заради визуалния стил, с които разказва. 

 

С какво си представяте, че бихте се занимавали ако не беше киното?

В България за добро или за лошо киното е търпение. Често проектите отнемат години и трябва доста търпеливо да полагаш нужните усилия, за да ги доведеш до финален резултат. Заради това много от авторите, които познавам имат поне още една професия извън киното. Ако не се занимавах с кино може би пак щях да се опитвам да разказвам истории, но под друга форма. Естествено щях да се отдам изцяло на другата ми мания - фотографията. Честно казано си се представям като сватбен фотограф, но тогава сигурно щях да съм доста слабо търсен защото ще връщам младоженците за дубли непрекъснато. Надявам се след като си представих живота си без кино, да не ми се налага да го живея без него. 

Работите ли по някой нов проект в момента?

Наскоро съвсем откровено си дадох сметка пред себе си, че в момента правя най-смелото нещо в живота ми. Един млад режисьор мечтае най-силно за пълнометражен филм и стъпките ми са насочени в тази посока. Ирационално е усещането, хора на които винаги си се възхищавал да бъдат част от сбъдването на мечтата ти. Изключително съм благодарен, че живота ме срещна с продуцентите на дебютния ми филм “Смъртта е за живите” и се надявам с нужното търпение скоро да го видя през камерата, а вие на екран.

споделете във