Възрастен мъж изсипва туба с бензин върху купчина с дърва за огрев пред къщата си. Пали цигара, дръпва си два-три пъти и я хвърля върху дървата. Резултатът е ясен, но защо някой би изгорил дървения материал, който би му послужил за отопление за целия зимен сезон? Очевидно е решил да не го ползва, но какво ще прави тогава? Тепърва предстои да разберем във филма на режисьора Кристиян Бозов „Дървояд“, който представя трагичната история на възрастен мъж, който е загубил всичко, което обича, но животът не спира дотук, а му поднася нова порция предизвикателства, с които да се справи.



Сюжетът на филма ни запознава с историята на Дядо Матей (Иван Савов), самотен пенсионер и вдовец, който живее в живописно планинско село, но едвам връзва двата края. Дребни мошеници, обвързани с местната корумпирана власт решават да му дадат урок като му откраднат дървата за предстоящата зима, които той с мъка е събирал, понеже не ги е купил от тях. На прага на силите и вярата си, Матей прибягва до крайни мерки, за да се опита да възстанови правдата, а единствена светлина в битието му е неговото минало и споменът за покойната му съпруга. Спомен, който има двояко действие, защото едновременно го подкрепя и свързва с моментите, когато е бил щастлив, но и го привлича към смъртта, която е единствената възможност отново да се събере със своята любима.   



Изглежда, светът е устроен така, че за да се запази животът трябва да съществува и смъртта, за да съществува смъртта, трябва да има живот и двете най-големи мистерии танцуват своя непроницаем танц във вечността. В това се изразява цялата красота, но и трагедия на съществуването. И все пак, в природата всяко нещо си има своето отредено място, всичко е в определена зависимост едно от друго, която предопределя повсеместна справедливост. Когато дървоядът прояжда дървесината не го прави, просто защото може или за да натрупа повече, отколкото му трябва, а понеже това е жизнено важно за неговото оцеляване. В човешкото общество обаче нещата сякаш седят другояче. Макар и да няма нужда от повече, човешките алчност и егоизъм са безкрайни. Макар и да не е необходимо да крадат с мъка събраните дърва на Матей, Пецата (Цветан Алексиев) и Йоско (Александър Кънев) го правят без въобще да се замислят за евентуалните последствия от своите действия. Две пешки в една прогнила игра, установена сред обитателите на едно малко село, срещу която никой не посмява да се изправи освен дядо Матей. Този бунт е закъснял и обречен на провал, продиктуван е от липсата на надежда, но в старостта, отчаянието и загубата се спотаяват опасни форми на свобода. Свободата, която единствено може да задвижи силите на промяната. Защото, когато човек няма какво повече да губи, той се превръща в революция. Дядо Матей не иска да преобръща установения ред, но предстои да го подложи на изпитание с действията си. Може би в крайна сметка останалите ще се замислят за посланието на неговото отчаяние.



Тук идва на своето място и символът на огъня. В един смисъл огънят е дървоядът на живота. Той разрушава, но и дава живот, разпада органичната материя, за да я преконфигурира и пусне отново в жизнено обръщение. Старото бива изгорено и на негово място се появява нова възможност за живот, нова възможност за истина, ново съзнание. Дали те ще стигнат до останалите е въпрос с много неизвестни. Едно обаче е известно. Кръговратът на живот и смърт се явява естественият регулатор, както в природния свят, така и в човешката култура. Рано или късно състоянието на нещата ще се преобърне за пореден път, а равносметката ще е наградата или проклятието за участниците в този процес. 



Малкото село се превръща в метонимия за човешкия свят, в извадка, която разбулва състоянието на човешката душа. Но дори отвъд метафоричното значение, темата за селото е изключително важна за Кристиян Бозов, както личи и от документалния му филм – „Средец“. И ако в него разказът завладява с представянето на бита и културата в малкото родопско село, както и фактологията на едно бавно изчезване, то „Дървояд“ разтърсва с трагичността и психологизма в една история, която макар и художествена е почерпена сякаш от действителността.