21 БЛОГ  автори

Три любовни истории, три различни пътувания и три превозни средства – път. Така Камелия Петрова изгражда идеята за своята филмова трилогия, посветена на любовта – преживяване, което може да промени живота ни, да зададе много въпроси и да ни посочи посока, но без знак. Говорим си за втория филм от поредицата - „Непознати“, създаден по разказ на Захари Карабашлиев.

автор  Доли Манева

• 11 Ноември 2026

​Камелия Петрова-Иванова има интересен професионален път, който преминава през журналистиката, документалното кино и художествената режисура. Завършва журналистика в Софийския университет, а след това кинорежисура в майсторския клас на проф. Георги Дюлгеров в Нов български университет. В продължение на десет години режисира документалната поредица за изкуство и култура „Ателие“ по телевизия „Алма Матер“, а филмите ѝ впоследствие намират място в програмите на международни фестивали, сред които Palm Springs, „Златна роза“, Skopje IFF, Vilnius IFF и Bogota IFF.



В киното ѝ има особен интерес към вътрешния свят на човека, към неизказаното и моментите, в които една среща може да се окаже по-значима от цяла поредица преживявания. В „Непознати“ този интерес се превръща в размисъл за близостта, самопознанието и свободата да обичаш – силно, независимо от последствията, независимо дали ще останеш сам, независимо какво ще се случи утре. Защото понякога най-важното е да си позволиш да обичаш сега.​



Камелия, „Непознати“ е история за двама души и едно необичайно решение – да не се влюбят. Какво те привлече в тази история?

Бях фен на Захари Карабашлиев, но не бях попадала на разказа му „Непознати“. Показа ми го настоящият ми съпруг Георги Иванов, с когото по онова време работехме по друг проект. Веднага усетих огромния му кинематографичен потенциал. Георги обаче ме попита: „Как ще направим този разказ на филм? Там всичко се случва в главите на героите.“ Това, разбира се, не ме отказа. Напротив, вкопчих се в историята.

Постепенно започнахме да пишем сценария заедно. На мен винаги ми е било трудно да пиша мъжки персонажи, да намеря автентичния мъжки глас. С Георги обаче се сработихме много добре. Така „Непознати“ се превърна във втората част от моята все още незавършена трилогия – три любовни истории, които се случват в различни превозни средства.

Това, което ме привлече в разказа, беше изключителният магнетизъм между двама непознати, които просто седят един до друг в автобус. Те не знаят почти нищо един за друг, но непрекъснато си въобразяват, предполагат, измислят истории за човека до себе си.

Автобусът е капсула, която се движи през времето и пространството и временно ни изолира от собствения ни живот – от проблемите, сметките, задълженията, работата, децата, родителите, хората, които разчитат на нас. В тази капсула можем да си позволим да бъдем когото си поискаме. Да измислим себе си наново, поне за няколко часа.

Струва ми се, че точно това откъсване от ежедневието, тази свобода да фантазираме, ни прави особено уязвими и склонни да се влюбваме. Когато пътуваме със самолет, влак или автобус, ние сме в едно странно междинно състояние – вече не сме там, откъдето сме тръгнали, но още не сме и там, където отиваме. Сякаш за малко сме освободени от всичко, което ни определя. И точно тогава любовта може да ни връхлети съвсем ненадейно.



Героите са заедно, но всеки сякаш остава затворен в собствената си самота. Възможно ли е непознатият понякога да ни разбира повече от близките ни?

Да, това е една от идеите във филма. Понякога се оказваме с някой непознат в обща ситуация, която е извън ежедневието ни, и в нея проявяваме качества, свързани с нашата същност, с ценностната ни система, с онова, което ни отличава от останалия свят, а не с ролите, които изпълняваме всеки ден.

В такива моменти ние не сме колегата, който разбира много от еди-какво си, или дъщерята, която винаги се отзовава. Един непознат може да види в нас поезията, музиката, душата ни. Нещата, които истински ни вълнуват. И темите, за които разговаряме, изведнъж нямат нищо общо с обичайните ни разговори. Стават дълбоко философски, интимни. Много бързо преминаваме от „Кой си? Какво работиш?“ към „Какво ти се е случило? Защо си човекът, който си? За какво мечтаеш? Какво те боли най-много?“.

Много харесвам това, че почти всеки път след прожекция на филма при мен идват хора и ми разказват: „Нещо точно такова ми се случи веднъж, докато пътувах. Срещнах един човек и никога няма да го забравя.“

Тези ненадейни срещи с непознати, които успяват толкова бързо да видят отвъд опаковката, отвъд всички маски, които носим всеки ден и които в този момент, в автобуса, сме свалили, защото няма пред кого да ги носим, са много специални за мен.

Струва ми се, че такива моменти заслужават да бъдат разказвани и показвани. Понякога те разкриват кои сме в много по-голяма степен от целия ни ежедневен живот.



Във филма се казва: „Като си в движение, проблемите не могат да те застигнат.“ Движението свобода ли е, или начин да избягаме от себе си?

Тази реплика във филма има за цел да работи в две посоки.

От една страна, тя показва колко невярно е твърдението, че когато си в движение, проблемите не могат да те застигнат. Нашата героиня Кристин е в непрекъснато движение. Тя работи като крупие на големи круизни кораби, които пътуват през океана. Създава усещането, че е някъде далеч от мястото, на което трябва да се изправи пред проблемите си, но всъщност те са постоянно вътре в нея. Където и да отиде, тя ги носи със себе си.

От друга страна, точно в този момент, в този автобус, тя сякаш за първи път спира да бяга. Позволява си да остане в тази, както аз я наричам, капсула на времето и пространството. И именно там, в срещата с един напълно непознат човек, успява да стигне до решение за себе си, което ще промени живота ѝ в момента, в който слезе от автобуса.

Така че движението може да бъде свобода, но може да бъде и бягство.



Защо избра автобуса за основно пространство на действието? Какво ти дава тази затворена, временна среда?

Автобусът се превърна за всички нас, които работихме по филма – за мен, за сценариста Георги Иванов, оператора Кирил Проданов, художника Ивелина Минева и великолепните актьори – в една кутийка на безкрайните възможности.

Да се снима в автобус е изключително трудно. Целият екип е постоянно в движение, нищо не е стабилно, пространството е ограничено, а ние сме страшно много хора. Четиридесет и няколко души екип, 20 статисти, техника, костюми, реквизит… Наистина е изумително как изобщо успявахме да се съберем вътре.

Но от гледна точка на историята тази затворена среда дава огромна свобода на героите. Защото в нея те стават почти недосегаеми за външния свят.

Представете си, че пътувате в автобус и някой ви се обади по телефона, за да ви каже: „Спряха ни тока в апартамента.“ Какво можете да направите? Единственото, което можете да отговорите, е: „Ами, като пристигна, ще видя какво мога да направя.“ Същото важи и за почти всяка друга спешна ситуация. Автобусът пътува, вие не можете просто да слезете и да се намесите. Оставате единствено с мислите си и с хората, които са около вас в този момент.

И това е страшно освобождаващо. Да нямаш какво да направиш, понякога е най-голямата свобода. Защото спираш да се занимаваш с проблемите навън и започваш да гледаш навътре в себе си.



На моменти атмосферата в автобуса ми се стори леко бутафорна, почти театрална. Търсен ефект ли е това, или съзнателно отдалечаване от реализма?

Да, автобусът, който избрахме, и начинът, по който го преобразихме, го превърнаха в много по-широко и просторно място, отколкото е в действителност. Постарахме се да създадем пространство за нашите герои, в което, въпреки че автобусът е пълен с хора, да имаме усещането, че те са съвсем сами.

Искахме, когато останалите пътници слизат и се качват, да изглежда така, сякаш влизат и излизат от малкия временен дом на двамата герои. Дом, в който те в този момент са поставили на карта бъдещето си.

В това пространство всичко е изключително важно. Всяка намеса, всеки детайл – филмът, който дават по телевизията, залепената дъвка на седалката, книгите, които четат, репликите на околните, телефонните разговори, които дочуват, шофьорът на автобуса. Всички тези хора и детайли участват по свой начин в едно изключително важно решение, което нашите двама непознати трябва да вземат, когато слязат от автобуса:

Ще останат ли непознати?

Или ще свържат животите си завинаги и с това ще преобърнат целия си свят – своя и на хората, които обичат?



Сценарият има много добра вътрешна логика. Кое беше най-важното за теб при изграждането на историята – действието или неизказаното между героите?

Действието беше изключително важно, защото, както вече казах, в разказа ние четем мислите на героите и именно те ни водят и създават магията помежду им. Във филма трябваше да използваме всички останали персонажи и всички детайли, за да подскажем какво се случва между двамата непознати, как постепенно се натрупват емоциите помежду им.

Тук много ми помогна нещо, което професор Дюлгеров ни каза още в първи курс в университета: „Царя го играят слугите.“ За да разберем, че между нашите герои се случва нещо, трябваше всички останали, всичко наоколо, дори неодушевените предмети в автобуса, да се държат така, сякаш двамата се влюбват.

Така че драматургията беше много сложна плетеница от уж случайни случки, уж подхвърлени реплики и истории на други герои, които на пръв поглед нямат нищо общо с двамата непознати, но всъщност влияят неимоверно много върху тяхната история. Както се случва и в живота.

А относно неизказаното между героите - за мен беше много ценно да дадем пространство на зрителя да вплете в тази история собствените си неосъществени любови, да ги изживее отново. Обичам зрителите да излизат от прожекциите на моите филми силно развълнувани от неща, които самите те са преживели.

Иска ми се, когато гледат историята на екрана, да намират в нея място и за себе си. Не всичко да бъде категорично, изговорено и обяснено. Да има пространство, в което човек да постави нещо свое, да си доизмисли реплика, която му е важна, да чуе отново някой спомен.



Филмът има силни кинематографични сцени, в които образът разказва повече от думите. Как изграждаш визуалния език на една история?

За мен това не е никак трудно, защото така мисля. Мисля в картини, мисля визуално.

С Кирил Проданов и Ивелина Минева сме творчески екип, работи заедно по всички мои филми. И винаги си поставяме много конкретни цели.

За мен е изключително важно визията да не пречи на филма. Това се отнася както за начина на снимане, за кинематографията, така и за художественото оформление.

И в това отношение Кирил и Ивелина са моите хора. Нито един от тях никога не позволява собственото му творчество да изпъкне за сметка на филма. Кирчо няма нито един кадър, който да няма смисъл.



Пейзажът е фотографски декор на действието. Как природата се превръща в персонаж в историята и как „нефокусът“ променя възприятието ни за случващото се?

Това отново е свързано с пътуването. Може би сте забелязали, че когато пътувате и гледате през прозореца, рядко се вглеждате в конкретни неща. През по-голямата част от времето пред очите ви се разгръща един общ, сливащ се пейзаж, в който всичко постепенно преминава от едно в друго.

Тук-там прочитате някоя табела, забелязвате птица, която прелита, блъснато куче край пътя или някакъв друг детайл, който за миг привлича вниманието ви. Но това, което остава в паметта ни от пътуването, най-често е общото усещане за пейзажа, а не отделните подробности.

Това беше и една от причините да изберем есента, и по-точно ноемврийския пейзаж, за нашия филм. В него всички цветове на есента малко по малко избледняват, залезите са кратки и безценни, цветовете все още са топли, но вече усещаме студа.

Тази толкова категорична промяна в природата според мен много добре подсказва от какво има нужда главната героиня, какво търси и какво означава за нея това пътуване.



Как избра Стефан Вълдобрев и Евгения Ангелова за главните роли? Какво търсеше в тяхната екранна среща?

В първия филм от тази трилогия, „Тя, която маха от влака“, участват същите актьори, но в различни роли. Всички освен Кристин, която и в двата филма е изиграна от Жени Ангелова. И това е част от концепцията ми за трилогията – различните превъплъщения на един и същи човек, поставен в различни ситуации.

Но извън тази концепция Евгения Ангелова, освен че е невероятна актриса, е и един от най-близките ми хора в живота. И тя самата е Кристин. Когато съм писала и двата сценария, винаги съм си представяла нея – нейната душевност, нейната физика, нейната изразителност, дълбоките ѝ очи, всички онези пластове, които тя може да изрази.

Стефан Вълдобрев в първия филм играе един разочарован мъж на средна възраст, който се съмнява във вече направен избор. А във втория филм му даваме шанс да направи следващия избор.

Неговата задача в „Непознати“ беше да представи една възможност пред Кристин. Да я изкуши с въображението си, с лекотата, с която може да си представи как двамата изведнъж правят рязък завой в живота си и решават да бъдат заедно. Само въз основа на няколко часа, в които се оказва, че имат толкова много общо, че душите им сякаш вече се познават.

А Стефан Вълдобрев, който има практически неограничени актьорски и изобщо артистични възможности, влезе в тази роля с толкова много чар, с толкова дълбоко разбиране за това, което исках да разкажа. И с толкова точно усещане за човека, който отчаяно иска да се намери, да открие себе си и човека до себе си.

Между двамата исках да стои едно неусобство от това, че им е хубаво, желание да се разголят и страх от това до къде ще стигнат, трябваше да се усеща непреодолимо желание да са близо един до друг. И мисля, че е така.



Във филма любовта сякаш е и възможност, и опасност. Мислиш ли, че понякога сами се отказваме от близостта, за да се предпазим?

Да, обикновено това се случва с хора, които имат лош опит. Нещастни любови, трудни връзки, дори трудно детство.

Много е трудно човек, който вече има рана, да я покаже на някого, да позволи на друг да я излекува. Или да си позволи сам да започне да я лекува, защото някой друг го е видял като ценен.

Това е и целта на този филм.

Мисля, че причината Кристин да си тръгне с лекота, когато слиза от автобуса, и да не ѝ остане усещането за нещо незавършено, е, че в този автобус, с този непознат мъж, тя отново усеща желанието за близост. Желанието да бъде с някого, да бъде влюбена, да бъде обект на нечия любов.

Ако някой дълго време си е забранявал всичко това, знае, че за да го поиска отново, му трябва доказателство, че няма да боли.



Филмът е по разказ на Захари Карабашлиев. Какво запази от литературния първоизточник и какво промени в процеса на адаптация?

В много голяма степен запазихме разказа. Запазихме и финала, дори последната реплика във филма е цитат от самия разказ.

Това, което добавихме, са двете двойки, които се качват и слизат от автобуса – двамата млади влюбени и възрастната двойка, която пътува за рождения ден на внука си.

Общо взето, си позволих да добавям, но не и да премахвам. Нещо не ми даваше да махна каквото и да било, защото за мен този разказ е шедьовър.



Заглавието „Непознати“ поставя въпроса доколко изобщо можем да познаваме другия. Ти как разбираш непознатостта между хората?

Според мен разказът задава и един друг въпрос – доколко познаваме самите себе си?

Когато застанем до един непознат и трябва да му кажем кои сме, обикновено най-лесно можем да кажем името си и какво работим. Всеки следващ въпрос сякаш ни изправя пред сложна математическа задача. Трябва отново да решим кои сме, за да можем да отговорим.

Познаваме ли се достатъчно добре, за да можем да опознаем и някой друг?



Камелия, има ли нещо в тази история, което е лично твое – преживяване, страх или усещане, което си разпознала в героите, но може би не би могла да изразиш по друг начин?

Да, във всеки мой филм е така. Мисля, че всеки творец посяга към теми, които действат като автотерапия.

Така че и двата филма, в които се ровя в механизма на влюбването, много ми помогнаха.

В по-младите си години аз много лесно определях собствената си ценност според това дали човекът, в когото съм влюбена, ме харесва, дали е влюбен в мен. И ако чувствата ми оставаха несподелени, самата аз губех почва под краката си и усещането за собствена ценност.

Когато правихме „Тя, която маха от влака“, основното ми осъзнаване беше, че ние не можем да изберем в кого да се влюбим. Можем обаче да изберем какво да правим с тази любов. Дали я искаме, дали искаме да се откажем от нея и да останем себе си, или да се стопим в една тежка, трудна, токсична любов.

В „Непознати“ моето осъзнаване, онова, което ми помогна и в собствения ми живот, беше, че не е непременно необходимо да променяме живота си заради хората, в които сме се влюбили.

Не е необходимо да слизаме на тяхната спирка, да се местим в техните градове и домове, да започваме да живеем техния живот. Можем да получим от тази любов всичко, от което имаме нужда, и да продължим собственото си пътуване.

Понякога любовните истории свършват, преди дори да са започнали, и въпреки това имат най-позитивното и красиво значение за нашата съдба.



Какво би искала да остане у зрителя след края на филма? Коя е голямата тема, която за теб стои зад тази история?

Любовта е вътре в нас. Тя не е в другия. Ние решаваме какво правим с нея.

Това е голямата тема зад цялата замислена от мен трилогия.



В какво вярваш безотказно?

В себе си.

Живея с убеждението, че каквото не знам, мога да науча. И че в мен има място за всичко, което ще ми се случи.

​

За какво мечтаеш?

Опитвам се да живея без грандиозни цели и мечти, защото те рушат връзката ми с това, което се случва сега.

Благодарна съм за всичко в живота си. Сърцето ми е пълно и искам да се наслаждавам на времето с моите хора.

споделете във