Трябва да си доста смел, за да направиш български филм, чийто сюжет включва наркотици, без да го гарнираш с крайно назидателен тон или да удавиш лентата във фалш.

 

В нашата малка, но гъсто населена с мнения държава артистите често се изкушават да жертват достоверността на творбите си, за да не бъдат подложени на неудобен разпит от страна на роднини, съседи, учители от детските години и други подобни любители на „възпитателното” кино. Безсрамно наивни, въпросите обикновено варират от „И ти откъде по-точно ги знаеш тези неща, дето ги показваш във филма?” до „Ама тоя герой не изглежда ли прекалено свестен за наркоман?”.

 

Maika mi calling обаче успешно устоява на предизвикателството. Сценаристът и режисьор Деян Барарев ни показва истински хора, каквито сме срещали безброй пъти в ежедневието си, а подходът му е безпристрастен.

 

След заглавието, което е шедьовър само по себе си, реалистичните персонажи са най-големият плюс на филма.

 

Филип, симпатичен младеж, който пробва това-онова покрай разни приятели, и Андрей, стабилен, широкоскроен, но скаран с майка си по незнайни причини - двама братя, всеки със своите проблеми, се опитват да запазят близостта помежду си. Към тях са добавени таксиметров шофьор, който само на пръв поглед изглежда незаинтересован, а впоследствие, точно когато е най-необходимо, проявява човечност, както и нощна София - поредният суров, но раним герой, наблюдаващ мълчаливо напрегнатата драма.

 

Благодарение на режисьорското решение гледната точка на всеки един от героите да ни бъде разкривана последователно и от упор, зрителят през цялото време се чувства съвсем близо до историята на екрана. Цветовете на филма пък напълно отговарят на цялостното настроение. Заснет майсторски, Maika mi calling заслужено е селектиран от множество кинофестивали.

 

И така, младите герои в родните къси филми най-сетне започнаха да споменават хероина. По ирония на съдбата това се случва сега, когато младите хора в реалността вече съвсем не го споменават толкова често, но относно смелостта важи максимата „по-добре късно, отколкото никога”.