Една от първите асоциации, избръмчала в съзнанието ми докато гледах „Може би утре”, ме запрати обратно няколко години назад, когато „Скафандърът и пеперудата” (2007) ми отвъртя такъв шамар, че и до днес не спирам да папагалствам как „френското кино е празнуване на живота” (подведен от оригиналното заглавие, което е на френски и недавайки си сметка, че филмът всъщност идва от САЩ). Но да оставим нелепината ми настрана: в него Джулиън Шнабел разказва историята на парализирания френски журналист и главен редактор на списание Elle, Жан-Доминик Боби, който, използвайки сложен метод, диктува биографията си от болничното легло. Скафандърът там е затвора на безпомощното тяло, а пеперудата – духът, който може да излети и през най-тесния му процеп.

 

Случайно или не, този необичаен съюз от символи се появява и във филма на Мартин Илиев. Само че – ако непременно трябва да го прекръстим – той би се казвал „Пеперудата и скафандърът”. Защото, обратно на очертания по-горе сюжет, в „Може би утре” пеперудите са препарирани и окачени на стената в панелната килия на протагониста, а скафандърът се появява в момента на бягството и следователно – освобождението.

 

До него обаче не стигаме бързо, още по-малко пък лесно. С играта си Марий Росен го демонстрира: непринудените изблици, колебливостта, учестеното дишане във всеки момент на принудително социално взаимодействие; комичната непохватност, свенливост и тихото благоговение пред творческия процес правят героя му да изглежда органичен и цялостен. Той е странник, който се влюбва в героинята на Симона Халачева. Пред нея стои специфичната задача да бъде гледана през телескоп и/или прозорец по време на целия филм, а речта ѝ да бъде четена по устните от Сам. Въпреки че това стеснява възможността за изява, тя успява да ни убеди, че е шантава хипстърка в края на двайсетте си, в която мнозина момичета ще се припознаят. Та, с две думи, „Може би утре” е български филм, в който не те боли от актьорската игра. Само че тя далеч не е единственото, което е наред.

 

Звуците от околната среда – звънеца, автомобилната аларма, асансьора – усилват тревогата на Сам. Музиката резонира с душевното му състояние и върви от меланхолична към динамична по време на кулминацията. Топлата гама на интериора в дома му създава подтекстово атмосферата на комфорт. Отношение към красивото виждаме и в детайли като единството на цветове между фигурката, която героинята на Симона Халачева намира и цветето в косата ѝ.  

 

Повече от всичко, „Може би утре” впечатлява с психологическото изграждане на протагониста. То започва с първия и приключва с последния кадър на филма. Сам сякаш има отношения на любов и омраза с външния свят. От една страна са наредените в шкафове пакети спагети и тоалетна хартия; от друга – желанието му да пътува чрез фигурките, които пече и телескопа, с който наднича в страшното „навън”. Особено драматична е сцената с неуспешния му опит да напусне апартамента – светващата и изгасваща лампа, звуците от входа, подпирането о стената като о нещо спасително, очертанията на саксиите в тъмното, напомнящи някакви чудовищни чучела и почти диаболичната светлина от фарове в далечината ни убеждават, че героят на Марий Росен се изправя пред пределите си и това не му харесва.

 

Някъде тук филмът можеше да свърши и с това да е просто добър. Сам можеше да остане сам и желанието на режисьора да ни убеди в това, че нищо не бива да бъде отлагано – постигнато. Но не: ние виждаме как героят минава през своя ад – рошав, скучаещ, свит на кълбо с една чехла на крака си, а другата-изхлузена на пода. Завесата е спусната и светът е станал окончателно недостъпен.

 

Онова, което следва е неочаквано. Осъзнаването, че Любов може да бъде изгубена, избутва Сам от ръба. Скафандърът го прави да изглежда като някакъв странен циклоп в асансьора. От една страна такива неща обикновено не се случват. От друга – светът е достатъчно голям, че да стават постоянно и тъкмо заради това животът е разнообразен, а прозрението на Мартин Илиев – брилянтно. То някак напомня забележителния финал на „Магнолия” (1999) на Пол Андерсън и изхвърля душата на Сам от емоционалния ад на ежедневната статичност в неизвестността и бурната динамика на света навън.

 

Първата, но всъщност огромна, крачка към живота е задвижена от Любов. Дали това е любовта въобще или героинята на Симона Халачева не е ясно, защото не е важно. Важна е личната революция, през която протагонистът минава. Във финалния кадър виждаме Сам изотдолу – похват, често използван, за да ни бъде представен някой супергерой. За разлика от „Киновселената на Марвел” обаче кадърът тук не се постига чрез гладко кръгово движение на камерата. Ритъмът му е нарушен, той е асиметричен и това го прави още по-вълнуващ[i]. Героят не е супер, той е автентичен, жив човек и е незавършен.

 

Отказът от класически хепиенд изглежда единственото разумно решение за „Може би утре”. Но самоцелно трагичният край щеше да е недостатъчен. В коя посока – щастлив или нещастен – ще се наклони оценката на зрителя зависи от това дали в най-висша ценност издигаме пътя или целта. Мартин Илиев не дава изричен отговор дали целта е постигната, „какво става после”. Така или иначе, тя изглежда непостижима. Затова, в известен смисъл, „Може би утре” е филм за пътя; за вътрешната душевна динамика срещу статичността; и любовта, която не е нещо извън нас.