Какво друго би могло да се крие зад една кражба освен престъпление? Ще търсим отговора на този въпрос в днешния филм „Обир“, създаден през 2017г. Номиниран за наградата за Най-добър късометражен филм на СФФ, „Обир“ ни прекарва през неочаквано фина линия, от която се очаква да отделя доброто от злото, но уви, тази задача до голяма степен е оставена на зрителя.

В едно свое интервю за БНР, Сотир Гелев /продуцент/ и Мария Николова /режисьор и сценарист/ изпадат за момент в симпатично противоречие по темата за жанровата класификация на филма. Според режисьора той е тежка драма, а според продуцента по-скоро бие към комедия.

Действително, „Обир“ по особен свой си начин успява да напипа едновременно струните на комичното и драматичното, при това в умел баланс. Трябва да признаем, че това се постига с майсторлък.

Мария Николова като сценарист и режисьор на практика е същинския разказвач, и е обяснимо защо тя намира историята по-скоро за тъжна. За разлика от нас, зрителите, които възприемаме само запечатаната във филма част от историята, тя познава в детайли и предисторията и следисторията. Познава най-добре героите, техните желания, страхове, слабости. Всичко това се превръща в цял един свят, който режисьора трябва да преведе през своята душевност, за да стигне право в душата на зрителя - съзнателно или подсъзнателно.

Именно в това е магията на киното. Ние ставаме свидетели на малка част от този свят, но достатъчна, за да преживеем и научим толкова много неща.

Думите на продуцента /Сотир Гелев/ във въпросното интервю потвърждават и още нещо – че е било важно не само да бъде разказана историята, но как. Това прави впечатление, защото един от проблемите на част от българските филми е именно, че имат силна идея, но разказана по, да кажем, недостъпен начин за зрителя. Тук идва въпроса какво значи „достъпен“?

Поглеждайки към сюжета на „Обир“ и по-конкретно мотивите на героите да извършват престъпления, виждаме нещо добре познато – трудното начало, с което се сблъскват младите семейства в България и което може да докара иначе нормални хора, до крайни състояния.

Като прибавим и присъствието на оръжие, което символизира готовност за убиване, то историята си придобива мрачен характер и би могла да бъде стоварена върху зрителя като роял, тежащ един тон. Но…

Съчетаването на оръжие и бременна жена в една и съща сцена е контрастно, да не кажа грубо естетическо решение, което изисква много добра развръзка, за да не стане пълна катастрофа.

Точно тук откриваме изкусното наплитане на сюжетните нишки, малко като машината на Руб Голдбърг – намеренията на всички присъстващи в стаята да се обърнат на 180 градуса, за да се постигне едно ново състояние на нещата, отвеждайки към небитието потенциала за мрачен развой на нещата, без да се нарушава естествената логика на житейския ход и човешкото поведение. Да не се осъществи обаждането до полицията, да не бъде изстрелян куршумът, и в крайна сметка никой да не пострада.

Правя този разбор, за да обясня, че не става въпрос за пореден хепи енд, а за внимателно премислен сюжет, в който се усеща душа и отношение към всеки детайл, които позволяват една тежка история да бъде разказана по лек и забавен начин без това да умалява смисъла и значението на случилото се. Нещо повече, филмът успява да запази чистота на кино разказа, оставяйки пространството на зрителя да прецени дали и доколко да съди героите.

Този ефект е постигнат комплексно, не е само резултат на сценаристки решения. Музикалното оформление, дело на звукорежисьора Благой Димитров, от самото начало създава известно усещане за несериозност на случващото се. Поведението на героите, изявявайки доста видимо неопитността си, но същевременно опитвайки се да демонстрира подготвеност и обмисленост, засилва това усещане за несериозност до степен на нелепост. Тези детайли са част от подправката, която придава на „Обир“ оригиналност и свежест, с което пък той става достъпен и актуален за младата публика – тези, за които е създаден филма.