„Истински хора“ на Димитър Димитров-Анимитър по разказа на Дилян Еленков със същото име е филм-изповед, портрет на един писател в сблъсък с фалша на обществото, заседнал в творческо безсилие пред жестокостта на света. Неговите „препарирани спомени“ са почти тавтологично повторени от образите на екрана и макар че това от една страна обезсмисля използването на задкадров глас, който да дообясни каквото така или иначе виждаме, от друга придава на филма особена битова автентичност. За този ефект допринася и техниката на ротоскопирането, която в комбинация с акварелни преливки едновременно повтаря и изопачава реалността, създавайки усещане у зрителя за алкохолен делириум.



              Филмът проследява постепенната трансформация на изгубил вдъхновението си писател, който с течение на честите си посещения на кварталния магазин се сближава с пияниците отпред. Научава историите им, търси тъгата в очите им и в тяхната неподправена искреност разпознава себе си. Магазинчето е пристан на бездомните и безпътните, а съзнателният избор на писателя да се превърне в един от тях е естествен резултат на неговото търсене на свобода от обществените очаквания. Анимитър илюстрира отвращението на героя от рутината, като показва кадри на пътниците в трамвая, взрени в екраните на своите телефони, размива очертанията на фигурите и потапя чертите на лицата им в кафеникава мъгла. Поредица от бързи метаморфози превръща тълпите в пътища, пътищата – в колони автомобили, които на свой ред разцъфват в безброй безлични прозорци. За сметка на това режисьорът обръща специално внимание на лицата на хората пред магазина, отделя достатъчно време на всеки от тях, изпипва всяка бръчица, всеки нюанс в погледите и езика на тялото им.



              Този контраст обаче създава усещане за разностилност, дисонанс между илюстративните преходни кадри и конкретиката на близките планове. Не е типично за акварела да изглежда толкова рязък и отчетлив и често портретите стоят по-скоро като реално заснети и прекарани през филтър, който да наподобява акварелна техника. Тук използването на изкуствен интелект е очевидно, макар да не е споменато никъде, както би било редно. Така или иначе всеки донякъде запознат с творчеството на режисьора може да предвиди прибягването му до подобни похвати, тъй като той е открит поддръжник на ИИ и често говори в полза на неговата употреба. В случая проблемът е по-скоро естетически, отколкото етичен, и търсеният ефект се превръща в дефект. Малко по-стилизиран подход не би навредил, дори напротив – би допълнил иначе натуралистичния текст, вместо да го преповтаря.



              Знаем какво да очакваме от нихилистичния тон с битнически привкус на Еленков – негови разкази и стихотворения стоят в основата на редица късометражни филми, сред които „100% настроение“ (от поредицата Щрих и стих на Компот колектив) и „5 метра коридор“. И двата са режисирани от Дмитрий Ягодин, който борави с изчистени стилизации и в изцяло монохромна палитра. Не можем да отречем, че отсъствието на цвят по очевидни причини е логичната креативна реакция на песимистичната гледна точка на Еленков, създавайки хомогенност между текст и картина. Димитър Димитров-Анимитър обаче поема в различна посока и избира да насити сивото всекидневие, пропито с алкохол и разочарования, с ярки акварелни петна, които сякаш пулсират във вечна метаморфоза. Панелките на Анимитър са сини, розови, жълти, лицата на бездомниците светят в крещящи нюанси и ту изплуват в детайлни близки планове, ту потъват обратно в нежно сфумато и се размиват в заобикалящата ги среда. Така той заличава границите между красивото и грозното, всъщност отказва да следва тези категории и остава верен на заглавието „Истински хора“, защото истината не се подчинява на естетически оценки, а си е, ами, каквато си е.



              Може би тук се крие разковничето на отказа на героя да приеме критиката като нещо повече от високопарни, арогантни празни приказки. Той отрича нуждата от това да обговаряме изкуството и да го поставяме в някакви словесни граници, защото чувства този акт като опорочаване на неговата истинност, посегателство над творческата свобода.



              „Никой нищо не каза. Това беше най-добрата критика, която някога съм получавал,“ споделя скръбно задкадровият глас. Затова спираме дотук и оставяме филмът да говори сам за себе си.